Текст: Дарина Дечева
За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс – за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!”
(”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)
Очакваме ви!
Входът е свободен!
