Новата стихосбирка на Дарина Дечева „Милост“ вече е факт. Тя излезе от печат точно навреме – за рождения ден на поетесата, който бе на 13 януари.
Изящното минималистично оформление на корицата на книгата е дело на художника Николай Радулов. А между кориците Дарина е затворила лавина от емоции – болки, страхове, но и обич и надежди.
В предговора към стихосбирката големият Недялко Йорданов пише:
„Обичам такава поезия – не плачлива, не саморазголваща се до крайност, но не и сдържана и аналитична.
Много рядко качество за една поетеса.
Изповед…Искреност…Емоция…Понякога сълза…По-рядко усмивка….Заразителна със своята подкупваща искреност. И със своето разнообразие. И ,разбира се, майсторство на изказа. Богата метафоричност…Не само различни теми, но и различно звучене, а не монотонна рутина. Тази малка по обем книга ще бъде голямо събитие в днешната ни не особено богата с таланти поезия. Дано повече хора се докоснат до нея.“
Преди време, докато все още работеше по новата си книга, попитах Дарина Дечева за заглавието – защо точно „Милост“ ? Ето какво ми отговори тя:
„Работата по книгата беше дълъг процес – няколко години. Тежки за мен години и в емоционален, и във физически аспект. В тази книга затворих свои болки, емоции, страхове, но и обич и надежди. Обич към самата мен най-вече. А обичта към себе си е милост, много милост. Периодът на писане беше нелек за мен. Но самият процес по окончателното подреждане на книгата беше занимание светло – по нея работеха чисти и светли хора, хора с чисто и светло отношение към мен и към поезията като цяло. Това ми беше важното. А и то не само омиротворява, но те прави също няколко идеи по-чист. И по-светъл. Писането е всичко друго, само не приятно занимание, поне не според мен, защото определено е занимание на границата на оцеляването, физическо и умствено, в което се чувстваш най-жив отвсякога, но и най-оголен. И не ти остава нищо друго освен да превърнеш ранимостта и беззащитието си в сила, за да продължиш. Тази сила се материализира под формата на стихотворение. Това е едно изключително стресово занимание по мое лично мнение, защото е психически и емоционален, а много често и чисто физически отговор на самите нас – подложени на принуди или натиск – на хората, събитията и обстоятелства отвън. Тези отговори винаги зависят от възприятието, което имаме за натиска, който чувстваме. И за това ни е нужна милостта – някои го наричат дарба, други отговорност, трети – талант. Четвърти – да обичаш себе си. За пети е висшата форма на добродетелта. За мен милостта е милувка – от Господ, ако си вярващ човек. Това е белегът му, че си му мил, свиден. Чисто детското чувство на неотхвърленост, на òбичния… Отношението, ласката… Защото самият корен на думата *милост* е *мил*. Затова за мен писането на поезия е процес на милост. И раждане. Защото раждането е болка, а само болката може да ни принуди да потърсим и милостта. Животът е непрекъсната борба с болката – своя или чужда. И милостта като дума, в която се съдържа отношение, идва при пишещите точно в моментите на „раждане“, когато са сам-сами с белия лист насреща. Изключително за и към тях самите е нужна тогава. Защото тогава ражда душата на човек. А това не бива да става и не може да става на площада. Иначе граничи с патология. И категорично не става всеки месец, че даже не и всяка година. Тогава се скриваш в най-отдалеченото и закътано място на душата си, молиш за съпричастност теб самия, защото други няма и не трябва да има, ставаш с почти прозрачна от тънкост кожа, за да усещаш цялата смазваща острота на болката. Пулсираш, задаваш си въпроси, търсиш отговорите им, луташ се сред непрогледността на смисъла тогава. И за да опази достойството си, в болката човек е наложително да бъде сам.“
Предстои книгата да бъде представена официално.
Междувременно Дарина работи по нов проект. За читателите на ПИА тя издаде, че това ще е сборник с кратки есета.
