Начало Култура Параскева Джукелова: По-трудно получавам роли, отколкото награди

Параскева Джукелова: По-трудно получавам роли, отколкото награди

СПОДЕЛИ
restorant

– Параскева, ти получи наградата на киноакадемията за ролята си във филма „Джулай“. Честито! По-ценна ли е за теб заради това, че е от киногилдията?

– В изкуството наградите винаги са субективни – на един му харесва, на друг не. Но ценното е реакцията на зрителите, които след като гледат филма, споделят какво са изпитали при моето изпълнение. Да, много е ласкателно, че колегите са забелязали моя труд, както и на другите две актриси в „Джулай“ – Касиел Ноа Ашер и Яна Титова, които също бяха номинирани за главна роля тази година.

– На церемонията каза: „Тази награда е и ваша, момичета, аз съм само част от триглавата ламя в „Джулай“.

– Защото в този филм трите сме в някаква симбиоза, една без друга не можем да изградим ролите си, така е по сценарий. В моята роля вложих много желание, любов и искреност. Беше предизвикателство, нещо различно от това, което човек би си представил, че мога да изиграя. Героинята ми е цинична жена, с много разочарования, която почти се е отказала да се бори в живота си – нещо, което на пръв поглед не излъчвам. Всъщност най-голямата ми награда беше, когато режисьорът Кирил Станков ме одобри за този образ. Шегувам се, че по-трудно вземам роли, отколкото награди. Може да звучи високомерно, но след като се снимат толкова малко филми, естествено е да са дефицит хубавите женски роли.

– Заради „Джулай“ ти се прости с разкошните си руси къдрици. Не ти ли беше жал?

– Напротив, аз го поисках. Представях си героинята с тъмна коса, даже прошарена. Видът й трябваше да е по-запуснат. Той говори много за начина на живот на образа.

– От дете наивно съм се чудила как актриси красавици като теб доброволно се подлагат на загрозяване в ролите си.

– Когато работя над роля, суетата я оставям на заден план. Ако една актриса държи на всяка цена да е нещо като фатална жена и секссимвол, трябва да подбира роли, в които ще изглежда красива. Но това не е актьорско предизвикателство. В театъра и в киното ми е по-интересно да направя такава промяна, че да не могат да ме познаят.

– Е, ти си една от красавиците в гилдията…

– Смея да твърдя, че съм фотогенична, а и красотата е относително понятие, има роли, които няма как да получа, защото там трябва дълъг крак, пищен бюст и т.н. Тези роли си вземат манекенките, утешителното е, че малко от тях имат и нужното актьорско присъствие…

– Силни режисьори като Стефан Командарев те ангажират – заснехте филма „Съдилището“, който през есента ще е по екраните.

– Там също играя жена, която няма възможности да посещава фризьорския салон. Трябва да се приближиш максимално до персонажа, създаден от автора. Предизвикателството е не да приближаваш образа до себе си, а да търсиш интересното в непознатото.

С Виктор на концерт на „Ю ту“ в Истанбул

– Ти си жената до Виктор Божинов, един от най-изявените режисьори на сериали. Снимал е „Стъклен дом“ и „Под прикритие“, а теб те няма там. Защо?

– Във всеки проект има определени роли и се търси определен типаж, има и разни продуцентски влияния и желания. Всичко около един кастинг е сложна система.

– Божинов е любим на много артисти. Ти би ли приела да те режисира?

– Непрекъснато ми казват колеги колко добър режисьор е Виктор. Аз го знам, защото застанах до него още преди той да се беше доказал като режисьор и винаги съм вярвала неговите качества. Естествено че бих работила с удоволствие с него, защото е един от професионално работещите режисьори у нас. Натрупал е много опит и с американци, и с руснаци – две коренно различни школи. Той е маниак на тема кино, иска нещата да се изпипват докрай. Надявам се да има шанса да снима и игрален филм… Не сме решавали да не участвам в негов проект, така се случи. Два пъти имаше възможност, но единия път бях току-що родила и не бях във форма, другия път преценихме, че ролята не е достатъчно интересна за мен.

– Ваканцията още не е започнала за теб, работиш.

– Да, репетираме едно ново представление на Търговищкия театър с работно заглавие „Пеперудите са свободни“. Поканиха ме режисьорът на спектакъла Александър Илинденов и директорът на театъра. На мен ми хареса идеята да се срещна с трима млади интересни актьори в добра камерна пиеса. Играя ролята на майката на сляпо момче – жена, подчинена на правилата и на предразсъдъците, и най-вече майка орлица. Тя претърпява драматичен обрат в отношението към сина си и точно това ме интересува в образа. Опитвам се да играя на ръба на смешното и тъжното, движа се по острието на бръснача – хем да е ярък и почти карикатурен образ, хем да внушава някакви важни сериозни послания.

– В Народния те режисира Теди Москов. Какво е усещането?

– В „Ричард III“ играя кралица Елизабет или Темида, дублираме се с Радена Вълканова. Интересно предизвикателство е в рамките на едно представление да играеш две различни роли. С Теди Москов беше много вълнуващо да се работи. Той е уникален режисьор с изключително чувство за хумор, стигащо до сарказъм. Трябва да имаш по-висока обща култура, за да го разбереш, да си чел повечко.

– Какво друго правиш в момента?

– Превеждам пиеси от английски. Намерила съм няколко интересни текста. Българският театър има нужда от текстове, третиращи актуални проблеми като този за класовото неравенство. Днес има страшно търкане между различните слоеве у нас – на по-високо платените, които искат да си изградят собствен оазис където да не се докосват до мизерията, и на другите, които всеки ден се борят за оцеляването си. Една от пиесите се занимава с този проблем, и то много интелигентно, дълбоко, но и с ирония. Друга пиеса пък е много актуална с темата за емиграцията, за това как търсим реализация някъде, където нямаме корени, култура, приятели. Извън родината емигрантите печелят повече, живеят по-уреден и луксозен живот. Но трябва да се примирят с това, че децата им ще говорят чуждия език и ще скъсат връзките си с България. Голяма част от тези хора са разкъсвани между носталгията и упоритостта си да се впишат в на пръв поглед по-благоприятната, но чужда среда. Този текст ми е много близък, защото сестра ми живее в Канада. Сега съм в процес на търсене на режисьор и на театър за тези пиеси.

– Когато превеждаш, разиграваш ли всички роли?

– Пробвам всички реплики на глас, как звучат, изигравам всички роли. Може да се каже, че тези пиеси вече съм ги изиграла във въображението си, и то гледна точка на всички персонажи.

– Най-ярката следа от твоя професор Стефан Данаилов?

– За мен един от най-ценните му съвети и примери е стремежът да се работи в екип – сме много лоялни към колегите си, да си помагаме взаимно, защото театърът е отборно изкуство.

– Все повече се говори за хигиена на актьорската професия.

– Важно е, защото е позанемарена. Много мои колеги, стигнали до някакво ниво в професията, смятат, че няма нужда повече да се борят или да поддържат актьорските инструменти – тялото и гласа. Свикнали сме да мислим, че талантът е достатъчен, а дисциплината също е много важна, както и характерът. В западните държави няма значение, че имаш талант, ако не успяваш да го развиеш и да го наложиш.

– Беше и тв водеща на „Понеделник 8.“ и „Неделя х 3“. Харесва ли ти това амплоа?

– „Неделя х 3“ с Камен Воденичаров беше по-различен опит, защото се излъчваше на живо. Беше страшничко – трябва да си много съобразителен, да импровизираш, не може да разчиташ само на текста от сценаристите. Харесва ми, но не съм „телевизионер“. Воденето на предавания не е проста работа, иска се висока обща култура, бързи рефлекси и много компромиси. Бих опитала отново само ако темите ме интересуват, ако се говори за култура и изкуство. Но в колко телевизии има предавания за култура?! Сещам се само за една!

– Дъщеря ти Калина, зачената инвитро, вече е на 5 – едно изстрадано дете, чакано 10 години. Това направи ли те по-тревожна майка?

– По-тревожна като че ли беше бременността, имаше много страхове дали всичко ще е наред. Като се роди детето, нещата се нормализираха. Не мисля, че съм по-плашлива, не съм такъв характер, че да треперя.

– Какво мечтаеш за нея?

– Мечтая си да живее в подредена държава, която може би няма да е България. Виждам как вървим все повече към забатачване. Имам чувството, че нищо не се помръдва в правилната посока.

– Мислили ли сте с Виктор за емигриране?

– Не, макар че неговата професия може да се практикува навън, той вече е работил в Русия. С актьорството трудно може да пробиеш в страна с различен от твоя език. Но не изключвам възможността Калина да учи и да живее в чужбина. Трябва да й дадем възможност да избере дали да бъде космополит, ако ще и изборът й да е на другия край на планетата.

– Би ли повторила отново това ходене по мъките за второ дете?

– Приемам го като доста голямо предизвикателство. Много е отговорно да имаш дете. Проблемът не е само в това да го родиш, нужно е и да му посветиш много време. Някои майки се вричат изцяло на децата си, което сигурно е изключително полезно и ценно. Но аз не мога да си представя да зарежа изцяло другите си интереси. Опитвам се да балансирам между професията и майчинството. И си признавам, че е трудно.

– Къде се срещнахте с Виктор?

– В кафето на НАТФИЗ. Той беше гледал „Сезонът на канарчетата“ и се възхищаваше на работата ми там. Беше студент по кинорежисура и един негов преподавател ни запозна. Снима ме в дипломната си работа – един късометражен филм, заедно с Малин Кръстев и още двама колеги. Всичко започна като професионална среща, после физическото привличане и многото общи интереси ни сближиха и така вече 20 години…

– Панагюрка си. Жените от подбалканските градчета като че ли се отличават от другите?

– Да, в тези градчета – Панагюрище, Копривщица, Сопот, Карлово, Калофер, като че ли по-силно са изразени възрожденските пориви и стремежът да се поддържа българското. Хората от моя край са с един леко по-горд и остър манталитет. Имаме си пример за горда панагюрка българка – Райна Княгиня. Може би малко хора знаят – освен че е ушила знаме и го е развявала, тази жена след това е отгледала петима синове, офицери в българката армия, и е била първата дипломирана акушерка в България. Работила е в най-бедните квартали на София и е умряла в мизерия…

– В патриархално семейство ли си отрасла?

– Да, имаше правила в детството ми, и то не толкова заради традицията, колкото, защото родителите ми са учители и държаха на дисциплината. Като дете не съм била пакостница, напротив, обичах да чета, да уча. Бях пълна отличничка не защото някой ме е карал, а защото така съм искала. Научена съм да уважавам правилата, което понякога е в мой ущърб. Да си отговорен, точен и да уважаваш авторитетите в днешно време, като че ли е повече минус за теб.

– Когато имате два свободни дни с Виктор, къде обичате да ходите?

– На някое от хубавите и толкова популярни български места. Преди обичахме ходим до разни по-трудно достъпни исторически забележителности, които не са в топ дестинациите. Сега гледаме да има и детска площадка, за да има и детето какво да прави. А иначе обичаме да ходим на концерт в някой европейски град. Основно Виктор го организира. Последно бяхме в Букурещ на Питър Гейбриъл. Тези концерти са и урок как трябва да правиш всичко, как да се държиш към талантите си – нещо, което у нас липсва.

– Твоите хобита?

– Имам много различни интереси. Понякога се втурвам в област, която въобще не познавам, само за да видя дали мога да се справя. Миналата година така се бях засилила към мозайката. Бях напълнила къщата в Панагюрище с парчета от керамика и тръгнах да изучавам правенето на различни мозайки. Страшно удовлетворение ми носи да видя нещо, сътворено от собствените ми ръце. Независимо дали е содена питка, ушита от мен пола или крила на фея за Калина. Благодарение на баба ми мога да плета на една и на две куки. Изработвала съм рокли, дизайнерски модели, много красиви и много сложни. Но за всичко това се иска много време. Всъщност най-силното ми хоби е актьорството, готова съм да репетирам и да играя заради удоволствието от самата игра, от превъплъщаването.

Интервю на Боряна Антимова

Източник: „Преса“