Начало Култура Прочетете наградените творби на Цветелин Сираков и Стилияна Караджова

Прочетете наградените творби на Цветелин Сираков и Стилияна Караджова

СПОДЕЛИ
restorant

Както преди дни ви съобщихме,двама възпитаници на ОУ "20 април" спечелиха първа награда в национален конкурс за творческо онлайн писане. Стиляна Караджова от VІ б клас впечатли комисията със стихотворението си по зададена снимка, а Цветелин Сираков от VІІ а клас грабна вниманието със своя трогателен разказ "Обувките, които ходеха сами, ме поведоха към…". Конкурсът бе организиран от Българско национално радио, програма "Христо Ботев" и издателство "Просвета".

ПИА публикува двете наградени творби, защото екипът ни е единодушен, че и двете заслужават да стигнат до възможно най-много читатели.

Обувките, които ходеха сами, ме поведоха към…

От Цветелин Сираков

Обувките, които ходеха сами, този път ме поведоха към края на града. Сигурно се чудите какви са тези обувки… Ей сега ще ви разкажа. Мама ми ги купи от едно изложение на български стоки.
Останаха ми очите в тях – цветни, с капси и леко задигната подметка. А когато ги обух – идеални, точно за крака ми. Изненадата дойде на следващия ден. Обух си новите обувки, та да отида да се
похваля на най-добрия си приятел, а се озовах в театъра, на втория ред. Представлението беше
започнало, срам ме беше да стана и да изляза и така изгледах цялата постановка. И от този ден се
влюбих в театралното изкуство. Така благодарение на моите вълшебни обувки посетих
фотографска изложба, балет, литературно четене – все неща, за които няма време обикновеният
тийн, а до които всеки човек трябва да се докосне поне веднъж в живота си… Е, пред приятелите
си мълчах, де …
Та когато онзи ден ме поведоха към края на града, въпреки студения мартенски ден, очакването да се срещна с ново непознато изкуство ме стопляше отвътре…
Озовах се пред малка грозна къщурка, последната къща на града. Вместо прозорци – заковани
найлонови чували, вместо врата – едно плътно перде… Знаех я тази къщурка, минавахме покрай
нея с колата, когато тръгнем на излет или екскурзия. И винаги извръщах поглед. Нали знаете как
човек не допуска грозното в живота си… Като попаднеше в полезрението ми, аз обръщах глава на
другата посока – към прекрасната гледка на величествената Средна гора, и тази грозна къща, за
мен преставаше да съществува, тя нямаше място в моя свят…
Но ето че сега се озовах пред нея. Понечих да се обърна и да си вървя, но не, обувките ме бутат,
бутат напред да влизам. Искам, не искам, отметнах пердето и се озовах в коридорче, после
отворих скрибуцаща врата и попаднах в стаичка с нисък таван. В единия ъгъл весело боботеше
стара печка. „Ама как ще се сгреят – помислих си аз – та те нямат никакво уплътнение, у нас с
трикамерна дограма и локално парно студените дни пак си се усещат, а тези хорица…“ Но
жизнерадостните пламъчета, чиито отражения танцуваха по тавана, приятният пукот на горящи
дърва сякаш стоплиха и тялото, и душата ми… Почувствах се уютно в тази малка стая само с две
легла и дървена маса.
Изведнъж отнякъде се появи съученикът ми Спас.
– Ей, ей! Пачо, какво правиш тук, бе? – подвикнах му аз, но той не ми отговори.
Седна на едно столче, извади тетрадка, остави я на масата и започна да пише. В първия момент
помислих, че ми се сърди, задето днес му се подигравах – за раницата и якето, ами тотално old fashion са си… Ама той, Спас, не е такъв. Когато в стаята влезе една жена, в чиито ръце спеше 2–3-годишно дете, и изобщо не ме погледна, не се учуди на присъствието ми, осъзнах, че съм станал и невидим.
– Спасче, отивам на работа – занарежда жената с тих глас. – Сиси заспа, днес е по-спокойна, явно новите лекарства действат. За вечеря сигурно няма да успея да се прибера… Чукни, та опържи по две яйца, купила съм, и хляб има, даже и по една вафла съм ви взела…
Бавно, много бавно осъзнавах това, което чувам. Спас дойде в нашия клас преди две-три години. Не ми беше приятел, нямахме теми на разговор с него. В училище най-често разговорите ни се свеждаха до подигравки от моя страна… Аз не знаех нищо за неговия живот. Та той, изглежда, живееше тук… „Но жената спомена някакви лекарства. Момиченцето май е болно“ – мислех трескаво аз, когато изведнъж нейните стонове приковаха вниманието ми..
Спас премести стола си до леглото на момиченцето. Хвана я за малката ръчичка и й заговори:
– Стисни ми силно ръката и болката ще премине… Стискай, стискай, прехвърли я на мен… Галеше я по косата и я гледаше с такава обич. Спас изведнъж ме погледна стреснато:
– Ти пък какво правиш тук? – Аха, значи вече не бях невидим…
– Ами, ъмммм…– Чудех се какво да измисля. Как да обясня за вълшебните си обувки? Но той ме избави от неловката ситуация.
– Ами щом си дошъл, заповядай, седни – почти ми се усмихна.
Донесе ми чаша, после ми подаде вафла:
– От обикновените е, ама е вкусна, опитай.
Аз не отказах. Услади ми се. И както си хапвах сладко, сладко, изведнъж осъзнах, че ям вафлата на Спас. Тази, която му се полага веднъж на седмица или месец дори… И тази вкусна вафла изведнъж ми загорча.
Спас седна до мен:
– Знам, че понякога ми се подиграваш, не ми пречи, но моля те, не споменавай за Сиси… Че е болна, и тя е дете като нас…
Спас ми заразказва историята си. И той живеел нормално и щастливо с родителите си в крайдунавски град до момента, в който се родила сестричката… Лекарите й поставили тежка
диагноза. Бащата пожелал да я оставят в дом, майката се противопоставила, и така се стигнало до развод. Спас тръгнал с майка си и така се озовали в нашия град. Милостиви хора им позволили да живеят в тази къщурка, без да плащат наем.
– Да, тя е болна, но ние с мама ще се борим за нея… Знаеш ли как се радваме на всяка нейна нова думичка, на всяка усмивка. И аз бях като теб. И за мен бяха важни телефони, компютри… Имах страхотен лаптоп – продадох го за едни лекарства на Сиса… Човек, докато не се докосне до
болката… Той не довърши, загледа се през прозореца…
Обувките ми ме поведоха към къщи. Вече валеше. Но аз не усещах дъжда. „Боже, колко мъка има по този свят, боже!“ Това се въртеше в главата ми. Да, не го бях измислил
аз, но точно така се чувствах… „Когато човек извръща глава от нещастието, то не престава да съществува. Човек може да почувства чуждата болка, когато се докосне до нея…“
Моите вълшебни обувки в онзи ден ме поведоха към края на града. И аз станах по-добър човек. След като се прибрах, изпразних касичката си със спестяванията за Playstation 3 и на другия ден ги сложих в раницата на Спас, без да разбере. За да не се чувства неудобно… А и той да повярва в Чудеса… Всяко дете го заслужава!

_______________________________________________________________________________________________

Стиляна Караджова

Грижата е нещо свято,
нещо мило, пребогато.
Малко зрънце посади
и сърцето си дари.
Скоро стръкче ще изникне
и листенца ще поникнат.
Ще се мъчиш, ще поливаш
и душата си ще вливаш.
Ще го гледаш как расте
с малки стъпки на дете.
Как животът побеждава
Времето и как остава
белег в твоите ръце.

Да си посадим сърце !