Уважаема госпожо Председател на Народното събрание на Република България,
Ваше Високоблагоговейнство,
уважаеми господин областен управител,
уважаеми кметове,
общински съветници,
уважаеми офицери,
сержанти и войници,
жители и гости на община Панагюрище,
Христос Воскресе!
„Пролет като рай, всичко живо, въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в бурен, ръката, която ги е плевяла и чистила, сега виеше туплест фишек.“, казва Захари, летописецът на онзи смутен април от 1876 година. В онази пролет на лето 1876-то, шест череши, тук в Панагюрище, не цъфнали. Отрязал ги майсторът Стоил Финджеков, за да ги превърне в топове. И отправил към Господ необичайна, но свята молитва: „О, Боже, благослови нас и нашето слабо оръжие. И топа да бъде страшен, и страшно да бъде въстанието“. И всред цъфналата пролет в бяло, под зеленото знаме на Княгинята, в кървава клетва обрекли се, юнаци с пушки кремъклийки и черешови топове, въстанаха срещу Империята. Заради Вярата. Заради земята бащина. Заради достойнството си на човеци и на българи. Не потъпкаха нито вярата, нито достойнството си, нито клетвата си. Славно свършиха панагюрци – никой от тях не „сложил“ оръжие. Дори и когато краят бил ясен, те гордо защитавали градеца ни, после всяка махала, после всяка къща… Биели се лъвски жадните за свобода срещу жадните за плячка. А Войводата Бенковски казал на Топчията: „Не бой се, Топчи, твоят топ гърмя от баира срещу султана. Неговият екот ще се чуе из цяла Европа и той ще донесе нам свобода.“ И Господ чул молитвата на Топчията – страшно било въстанието, така както страшно било петвековното робство. И потекла Луда Яна кървава. Като житни класове посечени, падали деца, жени и старци. Оплискал се в алено вековният калдъръм. Пурпурно светели пожарите, превръщащи домове в пепелища. В зеления балкански градец сред цъфналата в бяло пролет… И по волята на Бог и чрез жертвите на най-достойните и на невинните, от праха на мъртвите, възкресихме държавата си.
Днес ще коленичим. Ще помълчим минута в памет и молитва, в признателност към тях – чадата на България. Към юнаците, които искали да живеят, но загинали за нея, за земята българска. Към майките, които копаели с пръсти гробове и кладенци и ги пълнели със сълзи. Към младенците, невинните – тичали босоноги по нея, неживели, нивга не мразили, още не любили. Минута мълчание. Минута време, в което ще се опитаме да ги потърсим в безвремието, за да можем, за да се докоснем до тяхната Сила. До тяхната Вяра. До техния Дух. До смисъла на това, което правеха, до саможертвата, която направиха, за да ни има нас днес и да се наричаме българи. Минута на равносметка. Минута на размисъл.
Но стига ли ни една минута?
Достатъчна ли е днес, за да се запитаме, 142 години по-късно, когато имаме повече опит, имаме ли повече мъдрост? Днес, когато толкова се вълнуваме от пошли политически зрелища, а сме безразлични към страданието на ближния. Днес, когато имаме толкова много информация и толкова малко знание. Днес, когато има толкава много вярващи и толкова малко Вяра. Ослепели от злоба и простащина, оглушели от омраза, от лешоядните крясъци на ежедневието… Чуваме ли тях – апостолите, тях мъчениците за вяра и за свобода? Тези, които доказаха на целия свят, че нашият народ е силен в своето Единение и непоколебим тогава, когато се уповава на своята Вяра. Помним ли още онези послания от Април 1876-та година, извезани на знамето на Княгинята, записани в Кървавото писмо, кънтели на Оборище? Достатъчна ли е тази минута днес, да се замислим: Имаме ли вяра? Имаме ли единение? Имаме ли национален идеал? Защото, ако ги нямаме, онази свобода от знамето, скоро ще е смърт. Достатъчна ли тази минута, за да си припомним: Че тази свобода, за която те умряха, днес ние трябва да изживеем достойно. Да я изпълним с малки човешки добрини, с вяра, любов, и духовност. Да я градим с дела и с мисъл за България. Защото Отечеството това не е само прахът на мъртвите. Отечеството е и днес в единение да правим жертви в името на другите и в името на бъдещето на България. За да ни има, за да сме, цял един велик народ, во век и веков! Да живее Панагюрище! Бог да пази България!
