Начало Култура Талантливата Мирослава Атмаджова с дебют в литературния сайт Plovdivlit

Талантливата Мирослава Атмаджова с дебют в литературния сайт Plovdivlit

СПОДЕЛИ
restorant

Очарователната редакторка на сайта „Марица“ Мирослава Атмаджова удостои пловдивския литературен сайт Plovdivlit с честта да публикува нейни творби, за това съобщава marica.bg. Тя е на 27 години, завършила с отличие право в ПУ „Паисий Хилендарски“. Родом от с. Бъта, Панагюрище, но от години живее и работи в Пловдив. Голямата й страст остава литературата. Сред любимите й автори са Фредрик Бакман, Марк Твен, Агата Кристи, Харуки Мураками. Пише разкази и в момента подготвя дебютния си сборник.

Нейните разкази крият удивителен творчески заряд. Те са заредени с енергия и познание за света, които са впечатляващи за възрастта й. Дарбата й на разказвач е несъмнена. Тя умее да създава запомнящи се образи, с колоритни, обемни щрихи, да разгръща плътно повествованието, наситено с психологизъм и ненатрапчива ирония, и с лекота да води читателя към зоната на философските си тайни. Разказва занимателно, но прозата й е многопластова, със силни невидими течения.

Заедно с нея на литературния сайт бяха обнародвани и произведения от Маринела Гетова и Пламена Колчакова. Маринела Гетова, която учи в Професионална гимназия по хранителни технологии и техника в Пловдив, признава, че най-голямата й страст е писането на есета. Обича да чете всичко, което я докосва емоционално и й помага да израства творчески. Участвам в курса по Творческо писане на Дружество на писателите.

Младата Пламена Колчакова е студентка Българска филология в ПУ “Паисий Хилендарски”. Тя признава, че за нея поезията се е родила от музиката. „Добрата игра на думи се превърна от забавление в предизвикателство, от усамотение в лек за душата“, заявява поетесата. А стиховете й са потвърждение на думите.

По-долу публикуваме откъс от разказа „Двойникът“ на Мирослава Атмаджова.

***

Първото нещо, което видя, когато отключи тежката метална врата на блока, беше Саманта. Бялата котка на съседите от третия етаж постоянно имаше вид, сякаш я разследват за данъчна измама. Хрис може и да не разбираше много от котки, но беше гледал достатъчно Animal planet, за да знае, че една муцуна не трябва да изглежда по този начин.

Сконфузната физиономия на Саманта се вторачи в него и отправи типичния си поздрав ​- нещо средно между пожарна сирена и спирачен път. Хрис беше почти сигурен, че собствениците й я пускат да се разхожда из блока само за да не им се налага да стоят в една стая с нея. Котката изскърца отново и Хрис я почеса по ухото.

Приятелката му не можеше да понася Саманта, но той винаги беше имал симпатии към шумната котка. Вечното й присъствие из блока му напомняше, че независимо дали си странен, досаден, грозен, или и трите заедно, все ще се намери някой да те обича и да ти дава храна. Какво повече можеш да искаш от живота?

Котката остана на входа да разглежда рекламни брошури, а Хрис продължи нагоре към апартамента си. В квартирата до неговата живееха двама студенти, които бяха приели като личен ангажимент половината град да мине през жилището им. Хрис не обърна внимание на ниския мъж, облегнал се на парапета.

Завъртя ключа в очакване на познатото щракване, което му обещаваше топлина, безопасност и уют. Моят дом е моята крепост. Хрис отдавна беше въвел правилото, че само той има ключ за апартамента си. Всичките проблеми, скандали и неприятности през деня бяха добре дошли да останат на изтривалката. Малко звуци имат такъв моментален терапевтичен ефект като отключването на входната врата.

– Здравейте, Христин – издиша тих непознат глас иззад гърба му.

Хрис подскочи и усети как сърцето му за секунда спря. Организмът е така програмиран, че при всяко стряскане фаталистката част от нас моментално решава, че това е краят. Сърце, мозък, бели дробове и всички други органи, които заслужават изучаване, автоматично си стискат ръцете, че историята ни свършва тук и всичко изведнъж замира.

Човек би си помислил, че тялото му ще положи повече усилия да се съхрани в случай на опасност, вместо при първа възможност да абдикира и да приеме неизбежната смърт.

– Саманта? – отвърна Хрис, докато определи посоката, от която беше дошъл гласът.

Мъжът се беше отдръпнал от парапета и стоеше на няколко крачки разстояние с ръце в джобовете. Дребен, слаб и леко прегърбен, той мълчаливо изчакваше мисълта на Хрис да стигне до него. Оредялата му кестенява коса очевидно беше виждала и по-добри дни, за разлика от тъмните кръгове под очите му, които изживяваха своя разцвет.

Ако човек се вгледаше в лицето му, можеше да забележи плах опит за мустак, скрит под един забележителен нос с размера на малка боксониера. Пъстра синьо-сива тениска прегръщаше фигурата на мъжа и го караше да изглежда не на място в олющения жълт коридор. Сякаш на самата дреха й беше прекалено скучно да участва в разговора.

Източник: www.marica.bg