Начало Култура Великите думи на Димитър Талев, които всеки трябва да прочете

Великите думи на Димитър Талев, които всеки трябва да прочете

СПОДЕЛИ

Димитър Талев Петров-Палисламов е изтъкнат български писател и журналист, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“

 

Димитър Талев е роден в град Прилеп, Македония, на 1 септември 1898 година.

Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование – учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора, завършва гимназия в Битоля през 1920 година.

След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Разбира, че това не го вълнува и точно в деня, в който умира Иван Вазов, той се връща от Австрия. После изучава и завършва българска филология в Софийския университет през 1925 година.

Талев издава книгата „Сълзите на мама“ — увлекателни и интересни разказчета за деца. „В тях има нещо много меко и нравствено“, споделя брат му Братислав Талев, „ за отношението към дома, към майка, към Бог.“ Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството.

През 1927 година той е привлечен като коректор във в. „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение. През 1929 година поема поста редактор към изданието, а още на следващата година става главен редактор. Когато убиват директора на вестника през 1933 година, постът се заема от Димитър Талев.

През 1944 г. новият режим променя политиката на България по Македонския въпрос изцяло и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 той е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор до края на марат 1945 година. По-късно е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол.

Димитър Талев отново е арестуван през октомври 1947 година. След тази случка здравословното му състояние се влошава и той получава тежка язва.

 

***

“Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!” Димитър Талев, Железният светилник

“Човек не бива и не може да живее само за себе си.” Димитър Талев, Железният светилник

“Никога ли не случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?” Димитър Талев, Железният светилник

“‎Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.” Димитър Талев, Преспанските камбани

“Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.” Димитър Талев

“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.” Димитър Талев, Железният светилник

“Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…” Димитър Талев

“Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост,тя е като водата за огъня.” Димитър Талев,Железният светилник

“А сега – сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка – не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.” Димитър Талев, Железният светилник

“Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.” Димитър Талев, Железният светилник

“Такава е човешката душа, понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка, такова е и човешкото сърце, не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот!Такъв е духът човешки, минава през вода и най-силен огън.” Димитър Талев, Самуил: Погибел

“Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?” Димитър Талев

“- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука – посочи той гърдите си, – Тука нещо се скъса. ” Димитър Талев, Железният светилник

“Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.” Димитър Талев,Забраненият Талев – в. Македония 1927-1934 г.

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.” Димитър Талев

“За свободата си ще се боря с всички сили.” Димитър Талев, Преспанските камбани

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.

Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:

Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…

Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.

Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.” Димитър Талев, Преспанските камбани

“Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.” Димитър Талев

“Майка.За нея не ще има веке ни мир ни сън.” Димитър Талев, Преспанските камбани

“Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна.Той бе се лъгал.Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит,бистър поглед.”Димитър Талев, Железният светилник

“Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…” Димитър Талев, Гласовете ви чувам

“Страхът ми, колебанията ми и моята немощ. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да върша това, което не искам да върша, което не би требвало да върша. Подтиква ме против волята ми, против разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, сломява силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамувам от себе си. Аз вървя винаги срещу него, отивам винаги там, откъдето иска той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги срещу него, за да го надвивам, но това е трудно и е една непрестанна борба, тежка, мъчителна. Аз искам да го изтръгна от сърцето си като зъл трън, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него ума си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз винаги вървя срещу него, ала това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя страх в мене? От какво се боя? Боя се от смъртта, боя се от страдания и всякакви болки, боя се да не направя нещо, за което после ще се разкайвам, от което ще се срамувам, боя се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да върша неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да действувам без страх. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А откъде идват всички тия гласове и болки в мене?” Димитър Талев, Гласовете ви чувам

“Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…”Димитър Талев, Преспанските камбани

“Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава… Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.” Димитър Талев, Преспанските камбани

“Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувстваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да им даде.” Димитър Талев, Железният светилник

“— Вижте го как се е усмихнал… Ангела си вижда, райската врата вижда. — И като че ли си спомни тя изеднаж целия му живот, целия техен общ живот, въздъхна издълбоко и добави: — Изпусна чуковете най-после, Стояне… Нема да влезеш веке в дюкяна си… Едва сега заплака старата жена.” Димитър Талев, Преспанските камбани

“По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички – толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока – бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър дух. Младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли. Тя се виждаше изправена пред една истина – сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея.” Димитър Талев, Железният светилник

“Но това е най-важното:човек да знае какво да върже и какво да развърже в себе си, също и в другите. Какво да върже, какво да изкорени най-напред в себе си.” Димитър Талев, Самуил: Щитове каменни

“Старата жена си помисли за миг: „Те секогаш се втурват тъй към майка си… децата. И когато станат ей такива мъже. Със същия глас. Секогаш, когато ги подгони беда…” Димитър Талев, Преспанските камбани

“Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец..” Димитър Талев, Преспанските камбани

glasbgmk.eu