Начало Култура Златар от Панагюрище пази тайна на 2 века

Златар от Панагюрище пази тайна на 2 века

123
0
СПОДЕЛИ
Снимка: Стандарт

Илия е пето поколение на славен панагюрски род, но инструментите му събират прах. Предците му са изработили скиптъра за раждането на Симеон II и украсата по меча на Бенковски.

Снимка: Стандарт
Илия в малката си домашна работилница. Снимка: „Стандарт“

Знаете ли кое е общото между меча на Бенковски и скиптъра, подарен за раждането на Симеон Втори? Тайната разкрива Илия Златарев – наследник на прочута златарска фамилия от Панагюрище и пето поколение майстор, пише в обширен репортаж „Стандарт“. Той още пази инструментите, с които са работили неговите предци. Предал е и на сина си ценния занаят. Но, за съжаление, славната история на рода вероятно върви към своя тъжен финал. Защото, въпреки желанието на баща и син да продължат традицията, пазар за техните умения няма.

Илия ме посреща в работилницата – малка стая със стар тезгях и инструменти, които днес могат да се видят само в музеите. „Работя колкото да поддържам уменията си. Поръчки идват рядко“, казва с тъга той. И показва сребърната гривна, която майстори в момента. Същата, каквато са правили поколения назад.

Първият златар в рода е Тома Герасимов. Той учи занаята от панагюрците Костадин и Манчо. Признат е за майстор през 1812 г. и получава прозвището Куюмджи. Илия показва с какво е започнал да работи прапрадядо му. Някои инструменти са внесени в България в онези времена чак отвъд океана – от американски пастор. Тома е изработвал накити, но бил търсен и за църковни потреби. Работата му вървяла, вдигнал голяма къща и направил хубава работилница в центъра на града. Тома Куюмджи имал четирима сина и пет дъщери. Но само един наследил занаята му – Иван, който приема фамилията Златаров. Неговият потомък Илия се ражда през 1860 г. и също е посветен в занаята. Чиракува при баща си, а после трупа знания и опит при един от най-добрите майстори навремето Иван Бояджиев. Илия показал не само желание да се учи, но и дарба за златарството.

По време на Априлското въстание Иван и Илия украсяват дръжката на сабята на Георги Бенковски с ниело техника, пише етнографът д-р Снежана Благоева, която проучва златарството по българските земи. Не могли да я довършат, защото тя дотрябвала на воеводата преждевременно. Те изработват и герба на поп Грую Тренчев от село Баня (наричан поп Грую Бански), а също и лъвчета за калпаците на въстамниците. За съжаление, работилницата им е опожарена по време на въстанието. „Останала е само една наковалня, добре, че част от инструментите им са били у дома“, разказва внукът Илия.

Дядо му продължава да работи и след Освобождението. След престой в София се връщам в Панагюрище. Поръчките не спират – както от правителството, така и за царското семейство. Изработва и църковни потреби. През 1918 г. се ражда четвъртото поколение в занаята – Георги Златаров. Той също носи таланта на предците си. През 1937 г. Илия Златарев, заедно със сина си Георги, изработват регалии (скиптър и сфера) по случай раждането на престолонаследника Симеон II. Проектът е направен от известния художник Васил Захариев, посочва д-р Благоева. Проф. Захариев е впечатлен от дарбата на Георги и иска да го запише в Художествената академия. Но майсторът е принуден да работи, за да храни семейството си. Не за дълго, обаче. През 1949 г. властта в Панагюрище забранява този „буржоазен“ занаят и предлага на Георги да се преквалифицира на тенекеджия. Той става каруцар в местното ТКЗС. Макар и тайно, продължава да майстори вкъщи, колкото да поддържа уменията. След 1960 г. златарството отново е на почит и по настояване на Златарската кооперация в София на Георги отново му е разрешено да работи, като изпълнява поръчки по норма заедно с обущари и дърводелци. През 1967 г. е създадена Задругата на майсторите на народни художествени занаяти. Въпреки първоначалния ентусиазъм и дадената свобода, условията са такива, че трябва да плащаш, за да работиш. Георги започва да критикува организацията, не се примирява с несправедливостта. И в крайна сметка се отказва от задругата и започва да отглежда овце. Все пак предава занаята на своя син Илия , роден през 1950 г., който също е приет за член на Задругата. 15 г. петият потомствен майстор е приютен в работилница в Джуновата къща в Историческия музей в Панагюрище, но след това помещението се отдава за друга цел и остава на улицата. Днес място за майстора в града на най-известното златно съкровище няма. Няма и пазар за уменията му. Прави накити рядко – за приятели, които ги поръчват за подарък. Доскоро се е занимавал с животновъдство. Семейните проблеми се утежняват и от здравословното състояние на съпругата му, на която преди 8 г. откриват тумор и са нужни сериозни финанси за лечението й. Илия води битка и за връщане на семейната къща в центъра на града, отнета в средата на миналия век от властта. Показва нотариалния акт за 310 кв. м, за които семейството не е получило обезщетение. Но отговор от кмета на молбите му засега няма. Желанието да работи не се е изпарило, но го спират непосилните данъци. За да се върне към занаята, трябва да плаща по 1000 лв. годишно патент, да си набави касов апарат, счетоводител… А частните поръчки едва ли бързо ще покрият тези суми. Синът му – Георги, макар и да е посветен в златарството, вече е намерил друго препитание. Парадоксалното е, че работата на фамилията е гордостта на музея в Панагюрище. Посетителите могат да видят уникалните накити, сътворени от няколко поколения майстори. Потомъкът на Тома Куюмджи и днес може да демонстрира автентичната техника за работа, да разказва от първо лице историята на рода и да прави сувенири, които са по-ценни от всяка фабрична реплика. Но място за наследниците в музея няма. Инструментите, запазени 2 века, събират прах на тезгяха в бедната къща и ще останат само в историческите книги.

„Арестуват“ филм за фамилията заради критики

Д-р Снежана Благоева е етнограф и от години изследва златарския занаят в България. Тя се среща с бащата на Илия – Георги, още през 60-те години. Вдъхновена от историята му, прави и филм за него. За съжаление, навремето лентата е спряна, защото е твърде критична. Ето какво си спомня тя за Георги Златаров.

През 1966 г., когато отидох на сондажно проучване в Панагюрище, потомственият майстор ме посрещна с известно недоверие. Вероятно му се сторих твърде млада, тъй като неотдавна бях завършила университета и отскоро работех в Етнографски институт с музей. За пръв път отивах „на терен“ и младежкият ми ентусиазъм беше попарен не толкова от посрещането, колкото от контраста между това, което бях видяла в градския музей, съхранил художественото богатство на панагюрското възрожденско златарство, и тъжната и подтискаща гледка в работилничката. Неочаквано слънчев лъч заблестя във филигранния кубелия пръстен, който майсторът работеше, и сребърните нишки сякаш изплетоха „кода“ на връзката между миналото, настоящото и бъдещето. Отблясъците, светлеещи по напуканите и опушени стени, смекчиха острия и непримирим поглед на Георги Златаров. Много горчилка се беше насъбрала в душата му и аз с интерес изслушах разказа за „ходенето му по мъките“ през последните десетилетия. Вечерта, сякаш на един дъх, написах и първата си статия „Съдбата на потомците“, която беше отпечатана във вестник „Народна култура“.

Изходът за четвъртия потомък от рода на Тома Куюмджи дойде след създаването на Задругата на майсторите на народни художествени занаяти през 1967 г. Неин председател стана известният български етнограф Хр. Вакарелски. Георги Златаров бе избран за почетен член и получи право да работи свободно в родния си градец. Не след дълго бе удостоен и със званието „Почетен гражданин на Панагюрище“. Творческото самочувствие, наследено от всички поколения майстори от рода на Тома Куюмджи, а и по възрожденски непримиримият характер на бай Георги често го отвеждаха в София при всички председатели на Задругата след Хр. Вaкарелски, за да изтъква кривините в работата им. Във връзка с това ще отбележа, че тази творческа и гражданска позиция на потомствения майстор стана препъникамък за филма „Старо злато“, който през 1987г. направихме с Адела Пеева. Той беше замислен като творчески портрет на Георги Златаров, но известната кинорежисьорка, покорена от мъдростта на стария майстор, успя да вмести във филма и непримиримостта на бай Георги към грешките на „малките и големите началници“, които управляваха по това време не само Задругата, но и цялата българска култура. За съжаление дори и заснетите уникални златарски произведения на майсторите от рода на Тома Куюмджи не успяха да защитят филма. Снет от екраните на кината още след първите прожекции, той сподели съдбата на „арестуваните филми“ от това време. Въпреки всички перипетии българската култура разполага с автентичен филмов документ както за творческия път на известния златарски род от Панагюрище, така и за епохата, през която беше създаден филмът.

Обезсърчен от неуредиците и упадъка в развитието на творческата организация на майсторите, а и поради отслабнало зрение, след като надхвърли 70 г., Георги Златаров изостави занаята и се завърна към най-древния поминък на дедите си – животновъдството.