Начало Култура Пет истории на Катя Зографова, публикувани във вестник „Сега“

Пет истории на Катя Зографова, публикувани във вестник „Сега“

СПОДЕЛИ
restorant

katqzograf4Вестник „Сега“ публикува пет истории, разказани от нашата съгражданка Катя Кузмова – Зографова, известен и уважаван литературоведq директор на Литературния музей и носител на националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“. Публикуваме нейните интересни разкази, някои от които свързани с нашия град.

Катя Зографова е родена в гр. Панагюрище. Литературовед и писател, изпълнява длъжността директор на Националния литературен музей в София. Автор е на 12 книги, между които: „Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта“ (2001), „Интелектуалецът Емануил Полдимитров“ (2001), „Орчо войвода или преображенията на българското юначество“ (2006, I и II изд.) и др.

1. Зографовият род
Историята му се знае от нас 300 години. Когато се “ омъжих за съпруга си Константин, той се именуваше Кузмов. Мама Мария, сама от виден род – на поп Иван Саракински от Воден (в днешна Гърция), един ден ми разказа с горест, че като бутали старата къща, с нея унищожили и наследството на Динко Зограф, скрито на тавана – цял иконостас, инструментите, боите, скрина, в който си заключвал архивите, дори „нестера“, с който пускал кръв. И внучката на свещеника, клел поборниците в Илинденското въстание, ме срази с финала: „С парчетата от иконостаса сварихме мармалада“.
Като преодолях потреса, заклех се да възстановя родовата фамилия. За мое учудване идеята ми бе възприета, включително и от свекър ми Кузма Кузмов, преименуван така по тертипа на една опростителска следдеветосептемврийска практика. И целокупно се върнахме към Зографите! Единствено аз се задържах по-дългичко Кузмова-Зографова, защото имах над 200 публикации със старата фамилия. Проф. Никола Георгиев обобщи този парадокс като „феминизъм по български – получаваш каквото искаш, отказваш се“! Истината е, че обичам фамилията си, дори мисля, че страстта ми да възкресявам фигури на личности е любовно озарение – изравям ценни документи и думи, майсторя нещо като модерни „словозографии“. С името Зографови е свързана и една трагикомична софийска случка. След моя лекция до мен се приближи възрастна дама и заяви, че е леля на мъжа ми и иска да говорим по важен въпрос. Чак когато дойде в музея на Вапцаров, видях, че се движи трудно след операция на бедрената става. Засрамих се, дето съм я накарала да се изкачи до четвъртия етаж без асансьор, още повече, когато разбрах, че живее в съседен вход, без да се познаваме… Така е в големите градове, дори Зографите може с години да се разминават! А това, което ми предложи Елена Зографова, бе да направим родова среща. И наистина, събрахме се, поставихме паметник, бабите от Брягово попяха, дойде кметът на Първомай, а аз подарих на всички сътворената за събитието книжица „Забравеният възрожденец Динко Зограф“. И бях възнаградена! Само след година за изложба в криптата на „Св. Александър Невски“ „Икони от хасковския край“ колежката, проникнала в депата на църквите от въпросния регион, откри две неизвестни икони на нашия предтеча, които го преоткриха в нова светлина. Казвам „нашия“, защото самите роднини на иконописеца, марангоза и лечителия Динко обявиха, че аз съм „по-Зографова от Зографови“, особено след второто, допълнено с новите находки издание на биографията му…
2. А панагюрци -донски казаци!
Нямам къща в родното Панагюрище, но сякаш никога не съм го напускала. Героите
ми – Орчо войвода, Райна Княгиня, Цвета Зографска, Мина Балиндрекова, приятелите и колегите от историческия музеи, ме карат „хвърковато да си идвам „у дома“ с различни бойни задачи. Една от тях беше да открия изложба на тримата известни художници Манол Панчовски, Александър Станчев и Стайо Гарноев. Разбира се, словото ми бе жарко и витиевато! След събитието отидохме да полеем успеха в „Старата къща“, ресторант с автентична архитектура и чуден двор. Стайо беше „тамадата“ и разпореди да изпеем от „Кой уши байряка“ до „Болен ми лежи Мил е Попйорданов“… Възпламеняващо беше хоровото изпълнение на „тримата тенори“, както нарекох моите художници, плюс жените и децата им, а направо се самозабравихме на „Боят настана, тупкат сърца ни“! Междувременно от съседна маса към нас се присъедини оперният певец Никола Скачков. Господи, какво опияняващо гороломно пеене беше! Дори не забелязахме как в малките часове по калдъръмената алея до нас бавно се приближи полицейска кола, от която излязоха двама служители на реда и учтиво заявиха, че пеем страхотно, но за съжаление „Старата къща“ е заобиколена от жилищни блокове, в които има хора, които трябва да стават рано за работа, а въобще не са мигнали. Заради нас. Млъкнахме, попарени насред екстаза. Минути след като колата напусна двора, „панагюрският Павароти“ ни погледна повелително и рече: „А бе, тези ли прости момчета ще ми казват на мен кога да пея и кога да не пея?!“ И отново стройно извисихме гласове, макар вече по-тихо. Никога не съм се чувствала толкова дръзка „нарушителка“ – бунтарка, както сред моите свободолюбиви съграждани. С тях сме неразделни и във филма „Моят Каменград. История за трима приятели и за душата на един град“ на сценариста Стоян Радулов.
3. В ролята на Вапцарова любима
Преди 10 ноември изследвах „буржоазните“ творци като Фани и Чавдар Мутафови, Змей Горянин, Йордан Стубел, а като се смени системата, станах уредник в музея на Вапцаров. Затова пък читателите вярват на своя „хомо архивариус“ и „защитник на онеправданите от историята“, както ме назова една журналистка.
7 години обгрижвах последния дом на Огняроинтелигента на ул. „А. Кънчев“ 37 в София. Посрещна ме тъмнозелена мостра на тоталитарна обител, потънала в битова разруха в годините на „демокрацията“, истински музей на ужасите. Запретнах ръкави и направих проект за преобразяването му в модерен културен център, обаче като завалеше дъжд, тичах обезумяла да подлагам кофи и легени под пробойните от тавана. В критичния момент преди 100-годишнината на поета Министерството на културата отпусна животоспасяващите средства и направихме генерален ремонт. 3 години не излязох в отпуск, но се чувствах музеен човек на място. Стори ми се естествено дори предложението да приема свето кръщение в църквата в с. Бараково, където са се венчали Бойка и Никола Вапцарови… Изтрезнях от увлеченията си едва в мига, когато ми попадна репортаж на Веселина Илиева със заглавие „БСП отбеляза 100-годишнината от рождението на Вапцаров“ – за вечерта в читалище „Съгласие“ в Плевен с филмова прожекция на режисьорката Мая Вапцарова, където прочетох следното потресаващо изречение: „Племенничката на Вапцаров се е сдобила и с 8 неизвестни и непубликувани досега стихотворения на своя чичо. Получила ги е от вече покойния 95-годишен бай Тодор от Троян, който е бил последният жив познайник на поета от Военноморското училище. Сред документите бил и един еделвайс от Пирин, който Вапцаров му е подарил, както и две картички с любимата му планина. Смята се, че едната била адресирана до Катя Зографова – една от предполагаемите любими на поета…“
4. Галантният португалец
Лисабон е един от градовете, които обожавам. С гигантски мащаби на морска империя, но тъжен и овехтял като обеднял аристократ. Затова фадото толкова му отива. Звучи навсякъде из лабиринта на Байро алто, централния квартал,
където бяхме тръгнали да търсим любимото кафене на фернандо Песоа… Заплеснах се в една от уличките да примамвам великолепна черна котка. Трудна работа! Домашният любимец имаше имперско самочувствие. В момента, когато все пак успяхме да я щракнем, вратата на приказния дом се отвори рязко и на прага застана изпънат като струна, изтупан от глава до пети господин, който ме фиксира властно. Бях сигурна, че ще ми вдигне сдържан скандал за нарушаване на приватното пространство. Вместо това той се представи: Капитан далечно плаване Родригес и вежливо запита – откъде е хубавата госпожа? Тук се сконфузих, защото галантният разговор протичаше в присъствието на съпругата ми. Бившият капитан забеляза това и допълни: „Уважаеми господине, Вие също сте ми симпатичен, но признавам, че Вашето момиче ми направи неотразимо впечатление. Затова бъдете мои гости днес. Какво искате да видите?“ Побързах да назова кафенето на Песоа и макар че то се оказа в другия край на квартала, старият морски вълк се впусна в ролята на наш гид. Докато се разхождахме и разговаряхме, той узна за обсесията ми от „муй триште фадо“ – най-тъжното фадо, което звучи като вой на оплаквачки. И представете си, когато минавахме покрай една от пъстрите каручки с компактдискове, елегантно ми купи цял комплект дискове с фадо. На Амалия Родригес, както може да се досетите, защото не знаеше, че предпочитам младата Мариза. Капитанът остана в паметта ми като най-галантния мъж, срещан някога из европейските ми пътувания. Може да му съперничи само покойният адмирал Робърт Хауел, с когото е свързана следващата история.
5. Изненадите на British Library
В Англия бях именно по покана на Робърт и Джоана, които ми бяха подготвили културна и кулинарна програма. Вместо това обаче аз упорито проучвах и посещавах местата, описани от Асен Христофоров в „Скици от Лондон“. Приятелите ни се дивяха какъв е този писател, заслужил да превърна краткото си пребиваване в града на Темза в малка „Христофориада“. Слава Богу, той е живял в университетската част на града, близо до адресите на членовете на кръжеца „Блумсбъри“ та видяхме и паметните плочи по техните жилища, и малкия паметник на Вирджиния Улф, издигнат със средствата на почитателите й. Отскочихме и до Британската библиотека, разбира се. И там първото нещо, което направих, беше да потърся в електронния каталог Асен Христофоров, създал чудесна книга за Лондон, заради която е обвинен за англофил с кодово име „Хиената“. Въобще след 1944 г. възпитаникът на престижното Лондонско висше училище по икономика изпада в немилост и става от университетски преподавател жител на Говедарци, пише „Мацакурци“ („Вуцидей“) из живота на коравите рилски шопи. Бях неприятно и приятно изненадана – Христофоровите „скици“ липсваха, затова пък имаше цели 2 мои книги. Семейство Хауел бяха респектирани, аз също.

1 КОМЕНТАР