В края на тази седмица, ПИА направи интервю с изключително интересна и креативна персона- Моника Димитрова. Ето и въпросите, които й зададохме:
Малко информация за теб- От къде си, къде учиш и с какво се занимаваш?
Не зная как да започна.Вече не зная какво съм… /истеричен смях/.
Сега съм в автобуса…Има разни хора красиви около мен…Иска ми се да стана,да грабна фотоапарата и да ги наснимам всичките…Даже няма и да ги таксувам!
Уморена Моника съм сега. После ще бъда аниматор.След това отивам да поснимам една красавица. Щеше ми се да отскоча и до модната агенция „Визаж Моделс.”.
Звъни ми Дейвид.. Пита ме къде съм.Казвам… „Не знам.” В този живот си,когото пожелаеш.
От къде черпиш вдъхновение?
Както става май… вдъхновение има навсякъде.Даже и в обувката ми,която е скъсана.Значи,че съм бедна /може би/ или… че нямам време да си купя нови. Предпочитам тези. По-удобни са.
Ако на някой му пречи,че са скъсани… Да ми каже… Ще му дам пари,да си купи нови.Но на мене… Не желая да ми пречи…
Какво правиш през свободното си време?
С какво се занимавам през свободното си време. Дали имам свободно време изобщо …Дефинирай „свободно”.Свободно е всяко време,ако душата ти е свободна.Питат ме… „Ти спиш ли изобщо?”Казвам : „Няма време за сън.Живее ми се.”.
Разкажи повече за фотосесиите които правиш? Това някакъв проект ли е?
Ако желаеш и теб ще снимам… Защото си красив.Отвсякъде!Вътре,вън,настрани.
Хората не са мой проект.Те са хора.Това ги прави уникални и красиви. Понякога обаче…
ми се ще повече… да снимам животни.Ако… ме разбираш.Себе си…почти спрях да снимам..макар,че концептуалната фотография ми липсва.Просто нямам време.За себе си/това.
Но… Вече се намерих. Аз съм това,което съм аз. От 20 години се търся. Губих се,умирах, убиваха ме. Грабеха ме,казваха ,че съм луда,затваряха ме в бели стаи. Питаха ме вярвам ли в Живота…Често казвах „Не.” Черен ми е ,не ми се живее така. По картони се изписваха думите „депресивен период” , „биполярно разстройство”, „анорексия” , „невроза” , „дистимна.” Съветват ме… Не говори за проблемите си с хората. Не бива да знаят миналото ти. Няма да имаш приятели. Ще те отбягват. Нямам проблем с това. Най-добрите ми приятели са шизофреници. Може би и аз съм такава. Бягай… не се знае… къде ще те настигна. С фотоапарата. Надявам се да те снимам… не да те удрям с него. /смях/.
Сега ми е паднало да говоря,защото в болниците не биваше да се говори. Трябва да си мериш думите,да говориш бавно…и внимателно,за да не те помислят за психично-болен.
Жива съм. Ще говоря. Много. Любовта ми към фотографията се поради точно тогава. Когато умрях. На 17 септември 2012 година.Умрях… в душата си. Това беше момент на някакво пречупване. Съзнах една истина. Животът малко ми се видя безсмислен…Помня с какво бях облечена. Още я имам тази зелена блуза.Стара е.Но не смея да я хвърля. Носи мирис на истини.
Пожелението ти към нас и нашите читатели?
Пожелавам … сила. На всеки от вас…
Борба. Не се предавайте. Дори да ви удрят в съзнанието… Станете и се изправете. Ударете ги и вие. Не с ръка . С думи. С химикал и лист. С песен. С поглед. С истина. Ако станат и ви отвърнат. Пратете ми ги на мен. Аз ще им кажа някои неща.
Хубаво е … че до лудница не съм стигала.Но има време,де.
Не,извинявай.Всъщност… Нямам време. Бързам. Да живея. Нарчи го хиперактивност. Наречи го лудост. Луда съм. Искам да обичам.
