Първа награда от конкурса за есе на тема „С „Бариерата“ срещу бариерите“ по случай 100-годишнината от рождението на Павел Вежинов, получи Неда Кирилова- гр. Панагюрище.
Наградата бе връчена от председателя на комисията проф. Михаил Неделчев.
Членове на комисията: Председател: Михаил Неделчев, Марин Бодаков, Калин Терзийски, Георги Господинов, Атанас Капралов.
Публикуваме есето на Неда Кирилова.
Бариерата срещу бариерите
Това не е ваксина срещу грип, не става дума за платен, неплатен, частен или какъвто и да е паркинг, не засяга движението, парите, колите, вирусите… A може би ги засяга като нещо, което съществува сред тях, но всъщност е над тях, макар че често по значимост бива поставяно под тях.
Това трудно обяснимо нещо всъщност се нарича Дух. Да поговорим за него преди да съм изгубила вашето внимание, преди да изтече времето за паркинг, преди да свърши работният ден, преди битът да ни погълне наново и изцяло.
Всъщност, имам ли изобщо време вече?! Ако да, то значи че вие осмислихте моето обяснение, че сложихме още един камък в бариерата на духа издигана безпаметно дълго срещу бариерите на прагматизма, битовизма, тесногръдието, времето, реалността, която ни съпътства.
Днес, когато бариерите са много повече от желаещите да ги преминат, когато безверието е множество, а вярващите малцинство да говориш за дух е дръзко, а за някой направо налудничаво, но когато духът има нужда да говори бариери не съществуват. Обратното – неговата сила е бариера срещу слабостите и комплексите на обществото, опитващи се да ни правят уязвими.
Но какво е бариерата на духа? – духът изобщо не може да гради бариери или да бъде спиран от такива, това е неговата същност – той не може да бъде обясним, преградим или преодолим. И именно неговата непреодолимост, непреходност, извечност го правят бариера за догмите.
Духът е този, който извърши културните, социални и всевъзможни революции, който променя света и нас в него, който създава истинския прогрес и придвижва еволюцията – същият той е побран в кутийката на нашето физическо аз. И странно как само ние можем да го отключваме или заключваме. Когато духът е отключен няма бетон и желязо, няма стереотипи и архетипи, които да те държат заключен, които да те принуждават да си роб на обстоятелствата.
„Единственото спасение срещу неумолимостта на съдбата е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване”- казва Павел Вежинов – писателят анализиращ тънката червена линия между фантазното и реалното между ирационалното и рационалното, свалил с перото си бариерите между тези две антонимни измерения, сближил ги необяснимо убедително и създал едно трето измерение, където намира място философията, прозрението, душата и нейната необхватност. В неговия случай литературата е бариерата срещу бариерите, чрез творчеството той лети над бездната на стереотипите и открива нови хоризонти и нови реалности на човешкия дух и мисъл.
Но Духът, си мисля, не е даденост, за каквато сме го приели, той бива белег, свойство на нашата човешка същност и става дух в пълния си смисъл, след като бъде събуден, провокиран, изпитан. Не случайно прозрението се ражда във време на криза и всички практически и символни победи на човечеството идват след като кризата провокира духа. И тогава той с пълната си божествена сила се оказва разковничето за нашето спасение – физическо и ментално. „И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот” е първото изречение в повестта Бариерата, тоест – в началото бе кризата – самотата, самотата раждаща съмнения, а те – пораждащи въпроси… и в търсенето на отговорите душата се пробужда, а умът често стига до прозрение, което довежда до катарзис на личността.
Истината е, че усъвършенстването ни се нуждае от кризи, поривът ни от бариери, полетът от насрещен вятър. Така душата се пречиства, така нещата се изпълват със смисъл, а дори и прагматично погледнато – борбата е естествен признак на човека от инстинкта му за оцеляване. „Пречката” и „нейното преодоляване” като „Ин” и „Ян”, ще са винаги двете страни, нужни за съвършенството на духа.
Ерата на „бариерата” никога няма да свърши – както на тази отвън, която ни пречи и провокира така и на тази вътре в нас. Тя е най-голямата, най-страшната, най-трудната, но и най- важната за преодоляване. Сега, докато в обективната реалност аз ви сладкодумствам, навън бучат коли и градска глъч, то сигурна съм във всеки от вас – в субективния ви вътрешен свят бушуват мисли, водят се битки, революции, а някъде може би цели войни. Зад мълчанието скрит е един далеч по- шумен свят. И видите ли – реалността коя е ?! – и що значи реалност? Така и Вежинов препускаше от измерение в измерение, търсейки в творбите си проблема и връзката помежду им. В това търсене той деликатно срина много бариери…
Една обаче, е непреодолима – познанието за абсолютната истина.
Но за твореца, философа не е важен отговора, а въпросите, търсенето. Важен е процесът – той променя и изгражда. Нищо абсолютно не може да е бариера за маневреността на душата, чисто и просто защото тя не се интересува от абсолюта, той е само за разума. Душата е абстракция, душата е изкуство, тайнство и безкрайност, а единственото нещо свързващо я с реалността и достатъчно за преодоляването на всички бариери в нея, е факта, че я имаме.
Неда Кирилова
