Наскоро един наш приятел ни разказа забавна история. Пътувал с такси в Пекин и шофьора започнал разговор. „Откъде си?”, „От България.” – отвърнал приятелят ни. „Къде е това?”, „В Европа.”. „А колко е голяма България?”, „Ами, около 111 хил. кв. км.”. „И колко хора живеят там?”, „Около седем милиона и половина”. Шофьорът помислил за малко, поклатил глава и му казал: „Е, в голям град живееш!”. Спомних си това, защото попаднах на една публикация за начина, по който малките деца възприемат селяните. Селяните в една държава – град, от гледаната точка на китайския шофьор на такси. Прочетох стряскащи коментари – те, селяните били лоши, мръсни и глупави… Първо се разгневих, после се натъжих, накрая ме хвана срам! Не само, защото думите им са оскърбителни, а и защото съм сигурна, че тези деца никога не са стъпвали на село. Още по-тъжното е, че те сигурно мислят, че ябълките растат в хипермаркета! Не ме разбирайте погрешно, не виня малчуганите. Питам се само, как стана така нашите деца да мислят, че да си изцапан от селска работа е отвратително нещо? Та нали тези мръсни, мазолести, селски ръце доставят най-истинската храна на нашата маса! Отговорът е толкова нелеп, че от него ме втриса – децата просто повтарят това, което са чули. Нали единствения начин да разберат думите е като ние им ги обясним. Ние, които се гордеем с киселото мляко и розите, ние, които посрещаме най-скъпите си гости с пита и мед… Ние, „гордите граждани” на малка България, с брой население, колкото на един квартал на Пекин. Ние сякаш сме забравили, че само преди век, съотношението селско – градско население у нас е 80 към 20, което ще рече, че почти всички сме селяни! Сигурно сме забравили… Днес е точно обратното. Днес „гордите граждани” обличат изрядните си костюми, обуват чистите си обувки и потеглят към модерната си работа. А техните майки и баби на село, поглеждат смирено небето, благодарят на Бог и природата, че е синьо и тръгват отново към нивата. За тяхната воля и сила трябва да разкажем на децата си. Те носят огромен товар – да пазят земята за нас! Те са мъдрите селяни, които знаят, че земята е наша закрилница, че тя ни е спасявала от всички беди в хилядолетната ни история и тя ще се наложи да ни спасява утре. И знаят, че в ежедневната борба с битието няма как обувките им да останат чисти…
А утре, в нашия нов, пореден ден на страна изживяваща се като член на голямото Европейско семейство, ние отново ще питаме защо не сме като другите. Ще обвиняваме, ще протестираме и отново няма да потърсим грешката в себе си. Също като децата! Като децата, ние все още не осъзнаваме колко тежък труд стои зад простичко нещо като ябълката. Прекрасната ябълка, откъсната от прашните и изморени селски ръце. Но някой ден ще пораснем. И в деня, в който започнем да уважаваме селото си, така както го уважават французите и англичаните ще разберем, че сме заслужили правото да се изправим рамо да рамо с тях.
Някой ден…
Любка Пъкова
