Представителите на поколението Z или вече така наречените „цифрови” деца, предизвикват удивление и тревога. Защо таблетите им замениха книгите, струва ли си да се опасяваме от интернет-зависимостта, как възниква синдромът на дефицита на внимание? Затова ще ни разкаже кандидатът на психологическите науки, член на управлението на Обществото за семейни консултации и психотерапевти, академичният ръководител на магистърската програма „Системна семейна терапия” Higher School of Economics, National Research University, член на IFTA (Международната асоциация на семейните терапевти), член на EFTA TIC (Тренинговия комитет на Европейската асоциация на семейните терапевти) Анна Варга.
Кои проблеми вълнуват съвременния родител?
Проблемите са различни, но същността им е една – загубата на контакт с детето, липсата на взаимно разбиране и проблеми с контрола. Така е било във всички времена, но сега може би това се чувства най-болезнено, защото родителите и децата принадлежат не само към различни поколения, но и към различни комуникационни системи. Децата днес са погълнати от компютърния свят, а родителите понякога още прегрешават с книгите.
Какво може да се направи? Да караме ли насила децата да четат?
Разбира се, че не. Те няма да четат. Безсмислено е, само ще се стигне до караници. В човешката история периодично се случва смяна на комуникативните технологии. Това е естествен процес, просто сега се намираме в самото му начало. Тече промяна на сензорната модалност – децата вече не четат, а гледат. По време на четене задачата ни е да включим въображението си, тоест да си представяме онова, за което четем. А когато гледаме, нямаме нужда от въображението. Сигналът директно се възприема от тилния дял на главния мозък, а това вече е друго възприятие. Децата принадлежат към тази нова комуникативна култура. Максимумът, който могат да направят родителите, е самите те да четат, като се възползват от факта, че децата обичат да се въртят около тях. Или да им се дават аудиокниги.
Какво се подразбира под комуникативна култура?
Представителите на Toronto School of communication theory смятат, че комуникативните технологии се определят от типа култура и манталитет на хората. Например, човекът от Средновековието се отличава от представителя на Новото време, те имат различни ценности и поглед към света. Съзнанието зависи от устройството на социума, все пак ние сме социални животни. А социумът се определя от това как хората си взаимодействат един с друг. Появата на нов начин на комуникация винаги води до сериозни промени в личността, културата и обществото. Изследователите определят три стадия на комуникационно развитие – устен, писмен и аудиовизуален. Така, в Средновековието хората са ползвали речта и слуха, за да общуват, тук най-важното е било да се разбира езикът на хората. В това общество детството като социална категория не е съществувало. След около петгодишна възраст, щом детето се изправи на крака, се научава да разговаря, то става пълноценен член на обществото. Било е хранено и обличано като възрастен. То продължавало да расте, ставало е по-силно, но никакви привилегии вече нямало да получи.
А какво се случва с детството сега, в информационната епоха?
Ние постепенно се отказваме от въображението и минаваме в зрителния регистър. Зрителното възприятие не се учи, като по този начин изчезва детството, а също и зрелостта. Изчезват общоприетите стандарти, които да ни посочват какво представлява доброто дете и на какво то следва да бъде учено. Обемът от знания нараства толкова драстично, че никой не е в състояние да запомни всичкото знание, което се е натрупало към настоящия момент.
Най-вероятно именно затова родителите на учениците се оплакват от синдрома на дефицит на внимание и хиперактивност – децата не са способни да се съсредоточат, не могат както преди да усвояват информация в голям обем.
Това не е съвсем така. Просто училището не дава информацията във вид, който детето може да усвои.
Тоест проблемът не е в конкретното дете, а в училището?
Разбира се. Училището не е готово да се приспособи към съвременното дете и към онзи тип общество, в което му се налага да живее. Учениците по стар обичай се тъпчат с обеми информация, докато тенденцията е да се представят концепции и начини, по които детето ще може само да намира знанията. В напредналите учебни заведения никой не е каран нищо да учи, там се стимулират дискусиите, използват се игри, онлайн-образование, децата готвят доклади и презентации. Синдромът за дефицит на вниманието е следствие на това, че съвременното дете попада в цепнатината, образувала се между старото и новото поколение. И възрастните са притеснени за децата си и тяхното бъдеще.
Въпреки това много родители изискват успеваемост, а в резултат децата губят всякакъв интерес към обучителния процес.
Училището изисква произволно внимание, а детето не е готово за произволното внимание – то е завлядяно от екрана на телевизора, компютъра или смартфона.
Значи трябва да забраним таблетите?
Не. Децата трябва да се обучават, опирайки се на тяхното непроизволно внимание. Това е обективна даденост и нищо не можем да направим по въпроса. Видимо, когато дойдат учители от новото поколение, те вече ще ползват новите методи и ще учат децата по правилния начин. А засега на детето му се налага да учи в една система, която не е приспособена към начините му на възприятие и комуникация. Всеки ден то напуска семейството и се потапя в един друг свят, инобитие, затова на родителите ще им се наложи да му помагат. Между другото, училището прекрасно разбира, че не се справя със задачата си и затова домашните са адресирани не толкова към децата, а по-скоро към родителите му.
Домашните са отделна тема. Дори възрастните невинаги могат да ги разберат. Това нормално ли е?
Работата не е в домашните, а в това, че училището се опитва да включи цялото семейство в решаването на училищните проблеми. Трябва правилно да се отнасяме към тази ситуация.
Правилно – какво означава това?
Да сте на страната на детето, да му помагате с ученето и да се уповавате на това, че след като минат тези доста безсмислени учебни години, то ще успее да намери онова, което му е интересно и ще се научи да развива произволното си внимание.
Излиза, че трябва да забравим за добрите оценки в училище?
Ако родителите воюват с детето вкъщи, а в училище – учителите, то детето го чака не само синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, но и тежка невротизация и загуба на познавателната мотивация. Децата са малки марсианчета, днес именно те вървят по острието на прогреса, затова светът трябва да се приспособява към тях. Днес предишните поколения нищо не могат да дадат на последващите. След около 10-20 години тази цепнатина между поколенията ще се затвори, но засега ще ни бъде много трудно.
По какво се различават съвременните деца и тийнейджъри от родителите си на същата възраст?
Днешните деца се социализират в интернет, докато родителите им са общували лично.
Децата днес почти не излизат навън, дворовете са пусти. Откъде да се вземе това лично общуване?
Това, че възрастните мислят, че светът е опасен, не значи, че той реално е опасен. Извън училище съвременните деца общуват само през лятото, когато пътуват или ги изпращат на лагер – или ако спортуват, танцуват. Но общуването онлайн им харесва повече. Не трябва да изпадаме в потрес от този факт. Това, че не разбираме детето си, е нормално. То пък ще разбира по-добре своите деца.
Интернет също може да бъде опасен.
Преди родителите се притесняваха, че детето до късна доба седи навън, опасяваха се да не се е забъркало с лоша компания. Сега психическият аналог е интернет. Разбира се, родителски контрол трябва да има, както и някакви ограничения. Могат да се поставят филтри, да се договорите с провайдера в нощните часове да нямате интернет.
В социалните мрежи често се използват псувни. Какво можем да направим?
Родителите и учителите изпадат в ужас, самата аз съдя за това по внуците си. Но със забрани няма да стигнем доникъде. На млади години много хора употребяват сквернословие, но само в своя кръг. А сега децата общуват в социалните мрежи и родителите могат да прочетат какво се публикува. Тийнейджърите се опитват да бъдат популярни и задължително ще се намери някой, който ще използва псувни. Как да се отнасяме към това? Спокойно. Общуването в интернет е доста безпощадно, затова в много от случаите е анонимно.
Много от децата с часове седят онлайн. Как да разпознаем интернет зависимостта?
Ако наблюдавате картинка, в която детето не се разделя с таблета и когато му го вземете, то изпада в ярост или отчаяние, то вече говорим за зависимост. Положението е сериозно, ако детето не излиза от стаята си, не допуска да се влиза при него, а храната трябва да бъде оставяна пред вратата, тогава е време да се потърси помощта на професионалист. Ако пък детето си ходи на училище, справя се с учебната програма, общува с близките, а през останалото време е пред компютъра – няма нищо страшно, сега това е нормално.
Надали родителите ще се примирят с тоталното увлечение на детето си от компютъра.
Мога само да им съчувствам – те ще имат труден родителски път. Знаете ли израза „родителите са хората, които ми дават джобните”. Та така, родителят е този, който може да те подкрепи, да те прегърне, да те утеши. В интернет детето няма как да получи този вид внимание. Ще е неправилно, ако вместо подкрепа то получи нравоучения, упреци, викове и наказания.
Какво още трябва да научат родителите на „цифровите” деца?
Да се откажат от собствените амбиции. Типът култура се е променил и нашите знания няма да вършат работа на нашите деца. Но можем да им помогнем емоционално. Подкоровите структури на мозъка се развиват по-бавно, отколкото кората, затова емоционалното функциониране на детето, както и на възрастния, не се променя – ние чувстваме по същия начин, по който и първобитните хора. Детето ще има нужда от психическото здраве, което децата получават в семействата с висок психотерапевтичен потенциал. Това са семействата, където хората са спокойни, прекарват времето си заедно и се подкрепят един друг. Така се създава емоционална опора, която е важна за детето.
А какво мислите за наказанията – струва ли си прилагането им?
Съвременните деца са малко възприемчиви към наказанията. Затова трябва да се изгражда емоционална връзка с децата, за да може дистанцията в тази зона да създава у тях дискомфорт и страх от загубата на емоционална топлина. Това е най-важният лост. Други няма и няма и да има.
Днес децата от богатите семейства имат всичко, което си пожелаят. Как в тези условия детето може да бъде мотивирано да постига някакви цели?
Това е сложен въпрос. Аз имам клиенти, които са израснали в бедни семейства и са станали богати, те искат децата им да имат мотивацията и страстта да постигнат успех. А на децата, естествено, нищо от това не им трябва. За да имат интерес, трябва да се създава така нареченият развиващ дискомфорт.
Какво е това?
Не трябва да се изпълняват всички желания на детето след първото му искане – потребностите трябва да се формират. Не че децата трябва да бъдат лишавани от таблетите, защото те съществуват в цифровия цвят, но да ги отрупваме с всичко мислимо и немислимо, не е задължително. От определена възраст детето вече само може да изкарва някакви пари. И такава възможност следва да му се предоставя, дори да се настоява. В онези общества, където парите не са проблем, постъпват именно така. Без значение дали имат богати или бедни родители, по време на ваканцията всички отиват да изкарат някой и друг лев.
Нима нашите семейства, които са добре осигурени, са готови да направят това?
Да. Ние в детайли обсъждаме програма къде и как детето да заработи пари. Ако иска последната версия на телефона – да се потруди за това. Някои деца работят в родителски фирми, при роднини и познати, понякога вършат домакинска работа. Даже малкото дете може да помогне на баба си да запълни и освободи съдомиялнята, да направи сандвичи за мама и татко. Детето следва да усвои идеята за обмяна – от вас ще получа, ако на свой ред ви дам нещо.
А как да научим детето да си поставя цели и да ги постига, ако всъщност, нищо особено не го интересува?
Целите възникват ако има някаква потребност. Трябва да има дефицит. Децата днес порастват по-късно, защото те нямат детство, а също и зрялост. Ако детето все още не е ориентирано какво иска да прави след училище – нека поработи, по-късно ще разбере. Още в училище следва да се изпробват различни възможности. Ако футболът не е оправдал очакванията – да пробва робототехниката. Ако и тя не се хареса – продължавайте да търсите. Поинтересувайте се къде ходят приятелите на детето ви. Момчетата по-рядко искат нещо конкретно, докато с момичетата е по-лесно, те поне искат да са заедно с приятелките си. И разбира се, много зависи от конкретния педагог и учител.
Представителите на поколението Z са много повече отколкото техните предшественици „игреците”. Най-вероятно ги чака много по-жестока конкуренция за място под слънцето и ще трябва с лакти да си проправят пътя?
Това е така. От друга страна, новите комуникативни технологии смекчават ситуацията. Обществото няма нужда от такова количество специалисти с висше образование, които си изкарват прехраната с главата. Но в интернет те всички са равни, всички имат възможност да направят свой бизнес и да изкарват пари.
Днешните родители се сражават за най-добрите училища и университети. Нима някой от тях ще се примири с това, че детето ще остане без висше образование?
Това не е работа на родителите, те са поколението, което си заминава. Или както казва един мой колега, „това е тор”. Децата са онези, които трябва да бъдат ориентирани, а не родителите. Ако детето не си вземе матурите или не се справи с висшето образование, означава, че то има друга съдба. И тя някак си ще се случи. Онова, което трябва да обясним на детето е, че най-важното е да си намери нещо, което да му е присърце. Останалото то само ще го направи.
Harvard Business Review
Източник: zenom.pro
