Начало Интервюта Асен Дипчев: Тя е ушила байрака, тя му е турила знака!

Асен Дипчев: Тя е ушила байрака, тя му е турила знака!

СПОДЕЛИ
restorant

Крайно време беше държавата да се погрижи за къщата, в която е живяла през последните години от живота си, казва правнукът на Райна княгиня 

Наскоро излезе новината, че къщата на ул. „Софроний Врачански“ в София, в която е живяла през последните години от живота си Райна княгиня, ще бъде реновирана и превърната в музей. Преди дни бе оповестено от някои медии, че анонимният дарител на сумата от 400 000 лева е Димитър Димитров от Института „Хистореон“, но тази информация не е потвърдена. Столична община – район „Сердика“, от своя страна, е приключила с формалностите: къщата е обявена за паметник на културата с местно значение, има готовност с проект, за стартиране на ремонтните дейности за реконструкцията й. Фондация „ЗАЕДНО“ обяви дарителска сметка за подпомагане на идеята, последният дом на националната светиня Райна княгиня да бъде превърнат в музей.

За това отдавна се борят живите наследници на Райна княгиня, кръстена от американския журналист Макгахан, българската Жана д“Арк. Един от тези наследници, които активно настояваха къщата да бъде опазена като национална светиня, бе Асен Дипчев – правнук на Райна княгина, по професия строител, по призвание – поет и художник. Дипчев има издадени 12 книги, като последната излезе съвсем скоро и носи заглавието „Вода и кръв“. Наследил е борческия дух на своята именита прабаба Райна Попгеоргиева Футекова-Дипчева. 

– Г-н Дипчев, успяхте най-накрая да убедите държавата, че къщата на Райна княгиня трябва да бъде опазена. Доста години се борите с това?… 

– Най-накрая се извадиха всички разрешителни и общината улесни бюрократичната практика, за да може вече да се спре с празните приказки и да започнат реални действия по ремонта на къщата.

– През кои години е живяла прабаба ви в къщата на ул. „Софроний Врачански“?

– През последните осем години от живота си – от 1909-а до 1917-а година. Райна княгиня умира в тази къща в почти пълна самота и бедност.

– Къщата отдавна се набиваше на очи с полурухналия си вид. Кой я е обитавал през всичките тези години?

– Къщата е одържавена и се стопанисваше от общината, но контролът не е бил така затегнат, че да спре клошари и цигани да я ползват. Самонастанявали са се там различни хора, докато ги изгонят, и после – пак…

– В крайна сметка, как се стигна до този успех, най-накрая да се уредят всички чиновнически формалности?

– Тръгна се от една инициатива на историческия институт „Хистореон“, които имат идея къщата да стане музей на поборническото движение и опълченството. Някога къщата е била в покрайнините на града. Районът бил известен като „поборническия квартал“, т.е. бил населяван от хора, свързани с революционните борби. Всъщност, такива хора помагат на прабаба ми да построи единия етаж на къщата. По онова време тя е зле финансово, в недобро здраве, но работи. В бъдещия музей единият етаж ще бъде посветен на последните години от живота й. Ще бъдат изложени вещи и документи, свързани с биографията й от този период.

– А знамето ще бъде ли пренесено тук, в София?

– Не, знамето е в Панагюрище и ще си остане там. Тук, в София, ще бъдат съхранени нейни вещи и документи от последните години на живота й. Както знаете, тя е била акушерка – ще бъде представена и като такава, в професионалния й облик.

– Всъщност, знамето в Панагюрище е едно от онези три копия на оригинала, които тя ушива за честването на 25-годишнината от Априлското въстание, нали?

– Да. От онези три са запазени две – едното е във Военноисторическия музей в София, а другото – в Панагюрище. Третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.

– Колко сте живите наследници?

– Правнуците сме 5-6 човека, а пра пра внуците – нашите деца, и техните деца, са много повече, но трябва да се види родословното дърво, как точно вървят линиите във времето.

Асен Дипчев в Къщата-музей на Никола Йонков Вапцаров

– Има ли от живите наследници някой, който визуално, или по характер, да прилича на нея?

– Ще прозвучи нескромно, но по думите на майка ми – още като бях дете, мама ми казваше, че аз приличам на нея. Аз не знам визуално дали е така, но със сигурност дарбите, които съм развил, генетично идват от нея. Вероятно, и непримиримият ми характер.

Една от малкото семейни снимки на Райна княгиня

– Вие издадохте още една стихосбирка… Книгата носи силно заглавие – „Вода и кръв“ – две субстанции, които символизират Живота…

– Да, и кръвта, която вода не става…И, както пиша в едно от стихотворенията си: „младостта вода е, но кръвта е… свята“! Кръвта на героите е свята. Нашето време е бездуховно и популистко – в него няма нито почит към кръвта, нито към изворите на живота. Няма уважение към човека изобщо.

„Вода и кръв“ – последната стихосбирка на Асен Дипчев

– В новата ви книга има няколко стихотворения, в които се оглежда образът на Райна княгиня. Вие имате остро и критично перо, но умеете да бъдете и сантиментален. Направи ми силно впечатление стихотворението ви „В къщата на баба Райна“, от което ще цитирам една строфа: „Извисена, тя подпира Небето…/ Силна. Свята. Богата. И… бедна / А денят ни, понесъл си битието, се прекръсти / И на сянка приседна.“

– Искате да ви кажа нещо повече от това ли?! Не е ли ясен контекстът, като продължение на това, което вече ви казах?! Вие сте виждали моята колекция от кратуни, нали?! – Кратуни на политици, или политици-кратуни, както искате, така ги наречете. На хората им омръзна да се подиграват с достойнството им „кратуни“ – „празни глави“ – политици и държавници. Хора, които не само че не виждат проблемите им, но се гаврят с тях. Но не са само „кратуните“ виновни!.. Има нещо сбъркано в българина. Райна Княгиня, една от емблемите на Априлското въстание, си отива от този свят в мизерия, до последно е изкарвала прехраната си като акушерка по домовете. И си позволи навремето, преди 8-9 години, един виден „демократ“ да намекне, че съвременниците й май я били възприемали като „лека жена“. После един шоумен я сравни със „стюардеса“. Как да ги съдиш такива, като знаем какъв ни е „справедлив“ и съдът?! Нека ги съди времето! Но, едно ще ви кажа: Нация, която не почита героите си и не пази имената им чисти, не цени тази символика – водата и кръвта, няма здрави нравствени устои.

Ние, българите, отдавна живеем в условията на един деформиран морал. Веднъж на вас лично ви казах: Добрите и умните са демоде и бедни, а простите и лошите – на върха и свръхбогати. Аз съм от хората, които не приемат това за нормално. И затова пиша, и затова рисувам, и затова често ходя до Панагюрище и Оряхово – търся опори за душата си в героизма на миналото, в писането, в рисуването и в разговорите с хора от народа – за да не падна духом, да не се предам, да не предам кръвта, частица от която тече и в моите вени.

Книги на Асен Дипчев /Снимки: Личен архив/

– Но очевидно това, което сте констатирали, за жалост не е „болест“ само на съвремието ни. Краят на Райна княгиня го доказва. И тя, като много други наши герои, умира забравена и бедна след Освобождението…

– Това само доказва тезата ми. Затова ви казах, че има нещо сбъркано в българина. Имало го е, и го има.

– Синовете на Райна княгиня – офицерите Дипчеви, чиято фамилия носите по линия на прадядо си, са били наградени с 12 кръста за храброст….

– Кръстен съм на дядо си – полк. Асен Дипчев – най-малкият син на баба Райна. Тя пък е първата дипломирана българска акушерка. В сравнение с тези хора-легенди, аз съм един обикновен човек. Но живея достойно и пазя паметта на предците си чиста.

„Знакът на гълъбицата“, худ. Асен Дипчев, 2016 г.

– Прабаба ви Райна Попгеоргиева Футекова е 20-годишна девойка, когато ушива знамето. Сред апостолите на Свободата, тя е единствената жена…Турците убиват баща й. Самата Райна е похитена от башибозуци. Впоследствие е подложена на големи оскърбления и изтезания в турските затвори. Разпитът ѝ при турския наместник възпят от народа в песен:

„Айде провикна се турския паша от Панагюрище: Кой уши байрака? Кой му тури знака? Смърт или свобода? Кой уши байрака? Кой му тури знака? Смърт или свобода? Нито я колете, нито я бесете, жива ми я доведете. Аз да я питам, питам и разпитвам: Кой уши байрака? Кой уши байрака? Кой му тури знака? Смърт или свобода! Айде провикна се Райна Попгеоргиева от Панагюрище: Щете ме колете, щете ме бесете. Аз съм Райна Попгеоргиева. Аз уших байрака, аз му турих знака: „Смърт или свобода“… Аз съм Райна Попгеоргиева.“

– Да, тя уши байрака! И с този исторически факт, „шоу“ не бива да се прави! Знаете за какво говоря. Не може, не е позволено! Не е морално! Райна княгиня е освободена от затвора със застъпничеството на Найден Геров. От тъмницата излиза, както се казва, „половин човек“ – съсипана – физически и психически. Спасението е да замине някъде. Отива да учи в Русия. Завръща се като първата дипломирана българска акушерка. По покана на митрополит Климент – Васил Друмев – се установява във Велико Търново, където живее в продължение на три години – от 1879-а до 1882-ра година. После се завръща в Панагюрище. Там се занимава с културна дейност – участва в девическото дружество „Китка“ и в женското дружество „Надежда“ в града. Омъжва се за Васил Дипчев. Ражда пет деца – все синове. За кратко семейството живее в Пловдив, но през 1898 г. , когато Васил Дипчев е избран за депутат, идват да живеят в София. Васил Дипчев е подложен на политическо преследване и след побой в Черната джамия, умира. Прабаба ми Райна остава вдовица. Трябва сама да издържа семейството като акушерка по домовете. Най-големият й син тогава е на 13. Освен момчетата си, отглежда и едно момиченце-сираче, Гина. А болестта й от младини, от лежането в тъмницата, се развива. Диагностицирана е с костна туберкулоза в тежка форма. И пак намира сили и почти безплатно изражда деца в най-бедните квартали на София – „Орландовци“ и „Малашевци“. Организира първите школи за здравно възпитание в софийските квартали, а след откриването на Майчин дом през 1903 г., води курсове за млади акушерки. Умира на 61, на 29 юли 1917 г. Погребана е от няколко човека, без никакви почести.

Паметникът на Райна княгиня в Панагюрище

– Каква съдба! Личният й живот на жена и майка също е бил доста трагичен…

– Да, едното й дете – Петър, умира като се прострелва по невнимание с пистолета на един от братята си. Вторият син Георги завършва Морското училище във Варна. През Балканската война служи като машинист на торпедоносеца „Дръзки“ и се проявява в торпилирането на турския крайцер „Хамидие“. Всичките живи четири деца стават военни. Райна, като майка, постоянно се притеснявала за тях – къде са, живи ли са?… И четиримата оцеляват и стават изявени офицери от Българската армия: генерал Иван Дипчев, Георги Дипчев, Владимир Дипчев и полковник Асен Дипчев. Те участват във всички войни и получават бойни награди, но след 9 септември 1944 г. лежат по лагери, или изчезват безследно. Владимир изчезва безследно на 10 октомври 1944 г., на път за работа. Смята се за разстрелян без съд и присъда.

– Доколкото знам, е тежка участта и на този, на когото сте кръстен?

– Последният, пети син на Райна – Асен, е роден през 1894 г. Още като ученик, прекъсва учението и заминава на фронта като доброволец. При атаката на Тутраканската крепост и разгрома на румънския гарнизон на 5 септември 1916 г. редник Асен Дипчев е е един от първите, които влизат в крепостта. След войната довършва гимназиалното си образование и става юнкер във Военното училище. Завършва го по ускорен курс и отново заминава на фронта. Участва в боевете при Дойранското езеро и Добро поле през септември 1918 г. Става участник в преврата на 9 юни 1923 г. срещу правителството на БЗНС. След 9 септември 1944 г. Асен Дипчев дълги години лежи по лагерите. Умира през 1965 г.

– Вярно ли е, че Райна княгиня е била близка с Венета на Ботев?

– Да, двете са общували, приятелки са били.

– Г-н Дипчев, може да не сме онзи героичен народ от по-старата си история, но има и признателни българи. Даже на нашата територия в Антарктида кръстиха връх на името на Райна княгиня…

– Да, има паметници, тържества, книги, спомени… Но по-важно от паметта, за да се съхрани една нация, е всичко това да минава не само през очите, ами през сърцето! Да преминава в поколенията и да се предава по „вените“ тази „вода и кръв“, за която говорим. Само така ще се съхраним – генетично и исторически, като народ.

 

Еми МАРИЯНСКА

impressio.dir.bg

Снимки: Личен архив на Асен ДИПЧЕВ 

Тя уши байрака, тя му тури знака!…

ДАРИТЕЛСКА СМЕТКА, с титуляр Фондация „ЗАЕДНО“: 

BIC: UNCRBGSF

IBAN: BG28 UNCR 7000 1522 8836 58