Начало Общество Егоизмът става основно съдържание на националната ни идентичност

Егоизмът става основно съдържание на националната ни идентичност

СПОДЕЛИ
restorant
Ивайло Дичев
Снимка Юлиян Донов

Ако искате мерител за разпадането на социалните връзки в съвременните общества, вземете Световния дарителски индекс. Спадат всички показатели и то навсякъде; на дъното на класацията обаче се оказва нашата разпадаща се татковина – 127-ма от 139 страни по света (в компанията на страни като Камбоджа, Армения, Йемен, Косово). Само 5% са се включили в доброволческа дейност миналата година, 34% казват, че по някакъв начин са помогнали на непознат. Галъп интернешънъл пък констатира, че едва 25% от нашите сънародници са готови да се бият за родината си, което пак идва близо до дъното в глобалната класация. В друго изследване четем, че 85% от кръвта у нас се дарява от роднини.

Нацията ни е в криза. Защото какво друго е националната идентичност, освен готовността да бъдеш солидарен с непознатия от другия край на територията? Това мистично образование можем да видим като приемник на религиозните общности. Нацията не е търговска сделка, при която получаваш обратно онова, което даваш – ще получи друг, който може да не познаваш и във време, когато може вече да не те има. Във възхода на нациите през 19. до към средата на 20. век в жертвата за родината има нещо възвишено и екстатично – учители и лекари заминават по разпределение в провинцията, богати хора завещават парите си за стипендии на даровити сънародници, милиони отиват доброволно да мрат в касапниците на модерните войни.

И после нещо се случи. Най-болезнено беше разочарованието от двете световни войни, които  задълго компрометираха националната идея. Масовото консуматорско общество разби националните общности на индивиди с идиосинкразни вусове и потребности.

В Съветската империя идеологията жестоко злоупотреби с идеята за човешката щедрост, като превърна доброволния труд в повинност под формата на бригади, ленински съботници, самооблагане и всякакви уж спонтанно възникнали „почини“. Резултатът беше неприязън, отчуждение от грижата за общото. И неслучайно в класации като горната „новите хора“, възпитавани от комунизма, се оказват най-големи егоисти днес.

В западния свят кризата на щедростта имаше съвсем други причини. В страните на рейнския капитализъм и Скандинавия грижата за обществото през 30. славни години беше поета от най-щедрата в историята социална държава; гражданинът беше приучен да плаща високи данъци и чрез тях да се разтоварва от лична отговорност. Неслучайно днес лидери по грижа за непознати са страни с по-слаби социални институции като Мианмар, Индонезия, Кения – там индивидуалното морално действие е често въпрос на оцеляване.

В англосаксонския свят пък се разви моделът на неправителствените организации, които имат за цел да са коректив на държавата. Така нареченият трети сектор обаче постепенно почна да се професионализира; НПО-тата се превърнаха в малки социални предприятия, които осигуряват поминък на своите членове. Да, те вършат много важна обществена работа, но преследването на грантове и изпълнението на проектите стават професия и то все по-трудна  (тя дори се преподава в цели университетски програми!), в този смисъл цялата работа все по-малко прилича на доброволчество. Да добавим и корпоративната благотворителност на големите компании, която често служи за създаване на позитивен имидж, да не кажем реклама.

Може би най-тежък удар върху националната солидарност е засилената мобилност на съвременния човек. Защо да инвестирам тъкмо в този град, в тази държава, в този континент; знам ли къде ще ме отвее вятърът две години? Във времето на американската война за независимост „филантроп“ и „патриот“ се употребяват синонимно – това са хора, които дават за другите, а тези други не са чак толкова далеч – да кажем в съседния щат. Днес двете думи почват все повече да се раздалечават – единият дарява за глобални каузи като глада в Африка или климатичните промени, другият – за сиропиталището в родното си село.

В България всички тези негативни фактори се комбинират. След отхвърлянето на комунистическата доброволческа повинност, гневът на десните се насочи срещу националната държава, която беше привидяна като прахосник, спирачка за бизнеса и спонсор на мързеливците в обществото. Левите пък редовно нападат „грантаджиите“ от неправителствения сектор, внесен у нас във времето на прехода за демократизиране на обществото. Причината изглежда прозрачна: финансирането на този сектор идваше главно от запад и естествено привилегироваше прозападните български елити, които бяха основно десни.

Що се отнася до местните богати, те често даряват, но за разлика от големите чужди компании, най-често следват някакви свои лични вкусове или интереси – подкрепят футбол, националистически кич, изложбата на племенничката или просто даряват детска пързалка срещу строително разрешение от съответната община. Това създава усещането, че не са съвсем безкористни. А истината е, че каквото и да направи бизнесът, винаги ще го посрещат с подозрение. Заслужено или не – друг разговор.

За далечни каузи тук рядко се сещат; понякога избликва щедрост към Македония, както беше при голямото земетресение през 63., но нея както е известно я мислим за наша. Една от малкото присъди над комунистическите управници след 89. беше за това, че давали помощи на африкански прокомунистически партии. Ние да даваме на някакви черни хора, дето не сме им виждали очите!

Не можем да сме, защото се смятаме за най-нещастни и значи на нас трябва да дават. Такава една просешка логика. Всекидневното ни самоокайване по кафенета и сутрешни блокове има за цел именно това: да легитимира националния ни егоизъм. Някъде по средата сме в света (73. по месечна заплата от общо 187 страни според МВФ), но това не пречи да се преживяваме винаги като най-бедните. Турското робство, комунизма, мафията – нали знаете оправданията? Бруталния консенсусен отказ да помогнем доколкото можем на няколко хиляди бежанци във времето на кризата, тук беше споделен не само от расистките партии, но и дори от православната църква.

Работата е там, че когато основно съдържание на националната идентичност стане егоизмът, тя мутира. Почваш да правиш сметки – този от нашите ли е или не е, ама сега имам ли кяр да правя нещо за него. Тия са роми, те да се оправят помежду си, я гледай какви богаташи има сред тях. Пък за онова село да се грижи оня, който си е оттам. И защо да даваме стипендии на непознати деца преди да сме уредили нашите?.. Нали разбирате как стигаме до там, че главно роднини даряват кръв на роднини? Работата е там, че когато веднъж се подкопае принципът, рухва цялата постройка.

Ще кажете има щедри хора, например Българската Коледа редовно събира сериозни суми за различни каузи, разчуствайки сърцата с цялата огнева мощ на телевизията. Социолозите също констатират леко повишение на даренията в парична форма. Хората са готови да пуснат в касичката на червения кръст, да пратят СМС за сираци, да добавят лев към сметката в магазина. Дали този обрат в посока „подаръците в пари“е хубав, не знам; малко прилича на самооткупване.

По-истински се ангажира човек с общността си, когато отиде лично да сади дървета, да се грижи за болните, да гаси пожари, да обучава ромчета. Освен това около тия пусти пари непрекъснато се зараждат подозрения – кой ги харчи, дали пък не са пооткраднати. Някои смятат, че ако изчезнат всички посредници и с някаква апликация имаме възможност да привеждаме даренията си на точния човек, който истински се нуждае, всичко ще се оправи. На запад има една такава практика – избираш си някое детенце от бедна страна по снимка и почваш да му пращаш му по няколко долара, с които то там може да се изучи. Докладват ти как напредва, но обикновено никога не го виждаш на живо.

От една страна хубаво, от друга малко страшно, нали? В един такъв свят ще си помагаме като индивиди, а общностите, такива каквито ги помним, постепенно ще почнат да губят човешкия си смисъл.

Автор Ивайло Дичев

Източник: Списание „Мениджър“