Начало Общество Из есето „Възмутете се!“ на Стефан Хесел: „„Да създаваш, значи да се...

Из есето „Възмутете се!“ на Стефан Хесел: „„Да създаваш, значи да се съпротивляваш. Да се съпротивляваш, значи да създаваш.”

51
0
СПОДЕЛИ

Кой би казал, че един 94-годишен мъж ще вдъхнови  indignados – възмутените млади в Испания. И тънкото му книжле „Възмутете се!“ с цена 3 евро ще обиколи САЩ, Канада и Европа, Китай. Този човек е Стефан Хесел.

618x346

Роден е в Берлин през 1917 г. от баща евреин, писател и преводач, Франц Хесел, и от майка художничка и меломан, Елен Грунд, също писателка. Родителите му се установяват в Париж през 1924 г. и той става френски гражданин. През 1939 г. Стефан е приет в Екол  нормал сюперийор, но войната прекъсва следването му.

Като натурализиран французин от 1937 г., той е мобилизиран и преживява “странната война”. През май 1941 г. се присъединява към Свободна Франция на генерал Дьо Гол в Лондон. Работи в Бюрото за контрашпионаж, за разузнаване и действие (БКРД).

Една нощ в края на март 1944 г. тайно е прехвърлен във Франция под кодовото име “Греко”, като задачата му е да влезе във връзка с различните парижки групировки, да подсигури нови места за радиоизлъчвания и да предава в Лондон събраните сведения в очакване на съюзническия десант.

На 10 юли 1944 г. е арестуван в Париж от Гестапо и е изпратен в лагера Бухенвалд. Успява да избяга, но е заловен и изпратен в лагера Дора. Отново избягва, този път успешно, и се завръща в Париж, при жена си Вития, майка на трите им деца – две момчета и едно момиче.

След войната Стефан Хесел става дипломат, като първото му назначение е в Обединените нации, където е включен в комисията, натоварена да изработи бъдещата Всеобща декларация за правата на човека. Декларацията е приета от Обединените нации на 10 декември 1948 г. в “Пале дьо Шайо”, Париж. Общественикът Стефан Хесел умира на 26 февруари 2013 година.

vyzmutetese

В негова чест – и за честта на всички, които искат нов ред, ето част от неговото есе „Възмутете се“, което печели неимоверен успех при отпечатването си и звучи изключително актуално днес.

Преди това обаче ето какво казва проф. Владимир Гардев, преподавател в СУ „Климент Охридски“ за неговия труд„Действително, не ни е нужно да прочетем памфлета на Хесел, за да започнем да се възмущаваме. Достатъчно е да пуснем новините и вече ни обхваща пълно омерзение от гледката на безотговорното и неспособно за нищо значимо политиканство, което, невъзмутимо и без свян, излага на показ само безогледен опортюнизъм и вкопченост с всички средства във властта.

Стефан Хесел просто ни помага да осъзнаем с още по-болезнена яснота, че границата отдавна е премината и няма какво друго да очакваме освен анти-политика от тези политици с все по-ниски чела и все по-голямо самолюбие, анти-политика на празните обещания и безпринципните алианси, на наглите лъжи и непрозрачните кроежи, които налагат нечий частен интерес като обективна необходимост и единствена възможност, като винаги експертно и никога политическо решение.

Това е само едната, най-очевидната страна. Стефан Хесел всъщност е възмутен не толкова от безобразията на властта, чиято движеща сила е самосъхранението, колкото от кризата на мисленето и ценностите, която води до безразличие и отлив на цели поколения от политиката, най-значим израз на вътрешния разпад на нашите общества.

Несломимият демократ е възмутен от спада на политическата енергия в публичната сфера, от изчезването на граматиката на отговорността и въображението от обществения живот, удавен от медийния миш-маш на infotainment-а, за който ефектната фраза и напомпаната персона на политика и водещия имат безмерно повече стойност от сериозното и задълбочено разсъждаване.

Възмущението идва най-вече от ниската морална и политическа чувствителност, от отсъствието на граждански дух и добродетели, от циничното нагаждане или умореното приемане на неприемливото. Последвайте Хесел, възмутете се, не се бойте да скъсате с примирението, с удобното мнение, че нищо не зависи от вас“.

Из есето: „Една истинска демокрация има нужда от независима преса. Съпротивата знае това, изисква го, защитавайки „свободата на пресата, нейното достойнство и нейната независимост спрямо държавата, силата на парите и чуждестранните влияния“. Това предпоставяха уредбите за пресата от 1944 г. насам.

И тъкмо това е днес в опасност. Съпротивата зовеше за „действителна възможност за всички френски деца да се ползват от най-развито образование“, без дискриминация; предложените през 2008 г. реформи са против този проект. Цялата основа на социалните завоевания на Съпротивата днес е поставена под въпрос. Осмеляват се да твърдят, че държавата не може повече да плаща цената за тези граждански мерки.

Но как могат днес да липсват пари, за да се поддържат и продължават тези завоевания, когато богатството се е увеличило чувствително от времето на Освобождението, когато Европа бе в развалини? Липсват, защото властта на парите, с която Съпротивата така се бореше, не е била никога така голяма, нахална, егоистична, със свои служители и в най-високите сфери на държавата.

Банките, вече приватизирани, са загрижени първо за дивидентите си и за твърде високите заплати на директорите си, не за общия интерес. Раздалечаването между най-бедните и най-богатите никога не е било толкова голямо; а надпреварата за пари, съперничеството – така поощрявани.

Основният мотив на Съпротивата беше възмущението. Ние, ветераните от Съпротивата, апелираме към младите поколения да оживят, да предадат по-нататък наследството на Съпротивата и нейните идеали. Ние им казваме: „Поемете щафетата, възмутете се!“.

Политически, икономически, интелектуално отговорните хора и цялото общество не трябва да бягат от отговорност, нито да се оставят да им повлияе днешната международна диктатура на финансовите пазари, която заплашва мира и демокрацията.

Пожелавам на всички ви, на всеки от вас да има своя мотив за възмущение. Това е нещо ценно. Когато нещо ви възмущава, както аз бях възмутен от нацизма, тогава ставате силен и ангажиран активист. Присъединявате се към течението на историята, а голямото движение на историята трябва да напредва благодарение на всеки от нас.

И това движение върви към повече справедливост, повече свобода, но не тази неконтролирана свобода на лисицата в кокошарника. Правата, които Всеобщата декларация систематизира през 1948 г., са всеобщи. Ако срещнете някого, който не се ползва от тях, съжалете го, помогнете му да ги придобие.

Вярно е, днес причините за възмущение може да изглеждат по-малко ясни, а светът – твърде сложен. Кой командва, кой решава? Не винаги е лесно да се направи разлика между теченията, които ни управляват. Вече нямаме работа с малък елит, чиито машинации да разкриваме лесно.

Светът е голям и ние добре разбираме, че е взаимнозависим. Ние живеем в такава взаимосвързаност, каквато не е имало никога. Но в този свят има непоносими неща. За да видим това, трябва да гледаме внимателно, да търсим. Казвам на младите: потърсете малко, ще намерите. Най лошото поведение е безразличието – да кажеш: „Нищо не мога да направя, ще се оправям сам.“

По-голяма част от есето може да видите тук.