Начало СТАНИ АВТОР Любовта не се лекува с билки

Любовта не се лекува с билки

СПОДЕЛИ
restorant

Случвало ли ви се е някога да обичате, но да обичате истински и да вярвате, че тази любов ще бъде вечна?

Аз успях да усетя тази любов, преди много години. Много пъти съм си мислела, че съм била влюбена. За първи път това ми се случи, когато бях още тийнеджърка. Още няколко пъти през живота си изпитах „любовта“. Умишлено сложих любов в кавички, за да мога да я разгранича по-нататък в текста от истинксата любов, която срещнах години по-късно.

Тя дойде като гръм от ясно небе – когато най-малко я очаквах. Първо се запознах с човека, с когото можех да си говоря за абсолютно всичко и малко по-малко сърцето ми започна да трепва, всеки път, когато го видех или чуех. Осъзнавах, че нещо се случва с мен, но възприемах това чувство като добре забравеното старо. И така се нижеха ден след ден, нощ след нощ, докато не дойде момента, в който чух песента. Бях на някакво събиране и си говорех с приятелки. В един момент усетих как мисълта ми малко по малко се измества от основната тема на разговора и се заангажира от красивия текст и нежните акорди. Тогава този гръм се сгромоляса върху мен. Започнах да осъзнавам какво всъщност се беше случило. Започнах да осъзнавам, че искам да изкрещя от радост. Единственото, което можех да направя в този момент, е да споделя чувствата първо на човека. Пресметнах наум какво бях пила, оставих пари на масата, сбогувах се набързо с приятелките ми и закрачих към къщи. Усещах лекото опиянение от алкохола, но знаех, че ако сега не призная чувствата си, утре сигурно няма да имам сили. Крачех бързо, но имах чувството, че се движа със скоростта на охлюв, а сърцето ми биеше в ритъм, който усещах в гърлото си и имах чувството, че ще спре всеки момент. Бях чувала, че най-голямата грешка на човек е несподелената любов. Страхувах се, че може да остана разочарована, след като призная любовта си, но вътре в мен нещо ми казваше, че ще бъде голяма грешка ако не го направя. И шестото ми чувство не ме подведе. Години наред бях най-щастливото човешко същество на планетата. Не посмях да споделя на никой за това, защото се страхувах завистта да не развали магията.

Но дойде моментът, в който магията започна да отмира. Пораснах, а трябваше и да работя. Ежедневието все повече изяждаше от личния ми живот. Обществото все ми повтаряше, че трябва да следвам пътят, който е предначертан за всеки един от нас. Родителите ми искаха от мен да градя кариера, а аз исках да бъда някой. И така попаднах във въртележката на живота, която ме завъртя като центрофуга на пералня – центробежните сили ме блъскаха с все сила в барабана и не ми позволяваха да се измъкна. Когато намерих сили да изляза, установих, че може би вече съм сама. Него го нямаше или на мен така ми се струваше. Бях изгубила всичко, за което се борих толкова години.

Когато се сетя за русокосото момче, в което бях влюбен, когато бях на 18, не чувствах нищо,а само приятен спомен. Или когато се замислех за любовта ми, когато бях студентка – пак нищо и отново само спомен. Но всеки път, когато чуех песента, усещах как сърцето ми експлоадира с всеки удар и се разпада на малки парченца, които отново се събираха и отново експлоадираха.

И сега, когато наближава „Денят на влюбените“ усещам носталгията по всичко загубено. Осъзнах, че вината е изцяло в мен, но някак си любвта не пожела да ми даде втори шанс. Започнах да свиквам с болката, дори понякога не я усещах. Усещам все още тежестта, но вече тя стана част от мен. Щастието, породено от тази любов, което ми даваше доскоро криле, вече се вкопчи като тежко гюле за врата ми.

Днес, когато погледна минувачите на улицата, виждам угрижени лица на хората, които мислят как ще оцелеят, дали ще могат да си платят сметките. Когато някой ме подмине и ме погледне с празен поглед, осъзнавам колко сива съм и аз. И се питам, дали това, което споходи мен, се е случило с всеки един от нас или просто всеки един от нас върви по своя път, докато не се озове на магистралата, където пътищата на всички ни се сливат в едно.

Колкото и да презирате 14-ти февруари, когато чувството на фалшив патриотизъм ви кара да мразите този капиталистически празник имащ за цел да бръкне в джобовете ви и да ви накара да изхарчите и последните си спестявания, трябва да знаете, че това е още един ден, в който трябва да станете рано сутрин и преди да тръгнете за работа, да кажете още веднъж на любимия колко много го обичате. Не се страхувайте от тези думи и не вярвайте на поетите, които ви казват, че прекомерната употреба на думите, намалява тежестта им. Всеки ден, когато го казвате, може да ви е за последно и всеки път, когато го казвате, то оттеква в съзнанието на любимия ви. Тези думи са като духовна храна, от която се храни душата ви.

Независимо кога ще го осъзнаете – дали на 14-ти февруари или на 5-ти май, или във всеки един ден от всичките 365 дни в годината, щом успявате да си платите сметките за тока, за водата и за телефона, тогава бихте могли да купите една червена роза. Тази роза може да увехне след 5 дни, но никога няма да забравите усмивката на човека, на който сте я подарили. Любовта рядко дава втори шанс. Не пожелавам на никого да изпита чувството от пропуснатите възможности.

И както е казал мъдрецът: Една дума ни освобождава от всички тегла и болки на живота: Тази дума е Любов!