Приказка за един будител или къде са днешните такива

Имало едно време, в едно много бедно следвоенно и предвоенно време, едно много бедно, но много будно момче. То хем работело, за да помага на семейството си, хем намирало време и да се учи на четмо и писмо. Учителят му, български монах, посветил се на просвещението на онеправданите в името Божие, не оставил старанието да изсъхне и взел момчето със себе си в манастирската обител. Не им трябвало много време на калугерите, за да оценят момъка и скоро го изпратили в най-доброто училище. Минали години. Младият мъж се върнал в бедното малко градче и станал учител. Такава била волята Божия и желанието на неговите съграждани. Той не обучавал само ученици, а и бъдещи учители. Толкова солидни били познанията, които давал, че бъдещите просветители се стичали от близо и далеч към неговата школа. Младежът започнал да пише първите учебници и да създава Българската образователна система. Но вечният му стремеж към знание не стихнал. Въпреки отговорните си дела или може би точно заради тях, той отново заминал на учение – далеч от родното място, при най-добрите. Но връщането му станало невъзможно – нова война пресякла пътя му към родното огнище. Учителят останал сред свои и започнал да обучава и насърчава тях, основал ново училище и нова школа, написал още учебници. Родното малкото градче мъжът видял отново след цели тридесет лета. Близките му отдавна били на небето, но делото му било живо и разцъфнало, най-добрите му ученици били новите учители. Погледал човекът, порадвал се и решил, че е време е за почивка. Но преди това, както е редно и угодно Богу, той се погрижил за земните си дела. Всичко, което имал, оставил за образованието – домът му за училище, а парите му за бедните, но трудолюбиви като него, ученици. Тази приказка е за панагюрецът Сава Радулов. Дори комунизъмът не посмя да изтрие името от родният му дом-училище, въпреки че на главният вход ни гледаше дядо Благоев. Трябваше да дойде демокрацията, за да прецени, че на децата ни вече не им е нужно гнездо, че нямат нужда от внимание, че конвейерът е най-доброто решение…

А какво ли щеше да се случи, ако преди седемдесет години монахът беше подминал града ни, защото децата ни са малко? Какво ли щеше да се случи, ако този монах не се бе погрижил за умното момче, защото то е само цифра в списъка му? Какво ли щеше да се случи, ако монасите бяха решили да го оставят при себе си за техните нужди? Какво ли щеше да се случи, ако младият учител не бе се върнал в тъмното, а бе останал при големите? Изобщо, дали нас щеше да ни има, ако предците ни са разсъждавали като нас?!? Болно ми е, когато гледам празния, буренясал двор, величествената сграда с изпочупените прозорци, изкъртената ограда, открадната порта… Това ли сме ние? Това ли искаме за децата си? Това ли са ни завещали хора като Радулов, Бончев, Маринов (и двамата негови ученици)? Къде е вниманието към детайла, любовта към всяко зрънце, грижата за ближния, доброто в името на доброто?! Можем ли да се наричаме наследници, приемственици?! Можем ли да очакваме големи дела и светли дни от децата си, когато ги неглижираме в името на финикийските знаци?! На какво ги учим, като тъпчем светлото в минало ни? Как можем да им обясним, че доброто има смисъл, като с лека ръка го зачеркваме?! А утре? Има ли утре? Честит празник на всички учители, за които професията им е призвание!