Начало Култура Стайо Гарноев: „Духът на дедите ни е жив. Това ме държи тук“

Стайо Гарноев: „Духът на дедите ни е жив. Това ме държи тук“

СПОДЕЛИ
restorant

Staio_Garnoev_4Панагюрци знаят, че художникът Стайо Гарноев освен безобразно талантлив, е и прекрасен събеседник – емоционален и вдъхнояващ. Понеже ние си го познаваме, хубаво е да разберем как изглежда той през очите на „външен човек“. Публикуваме един прекрасен материал за Стойо Гарноев, написан от Анна Станоева и публикуван в сайта uspelite bg.

Днес ще ви разкажа историята на един художник. Един художник, избрал да живее и твори в България.
Представям ви неподражаемия творец Стайо Гарноев. Роден през 1964 г. в китния град Панагюрище, завършва местния механотехникум и до ден днешен живее и работи в града.
Панагюрци много ценят корените си и с право се гордеят с тях. Това е исторически град, пропил в недрата си много кръв и сълзи. Родените там са закърмени с легендарните му истории и затова не е никак чудно уникалното им чувството за принадлежност и уседналост.
Няма нищо случайно и в името му – Стайо. Стайо означава да стои, да остане жив, здраво да стои. И той остава.
Омагьосана луна
Чувства, че България е неговото място, „…Защото много съм ходил по нашите планини и много красота съм видял. Най-великите красоти са виждали очите ми на живо. Бил съм в малките запазени възрожденски градчета. Духът на дедите ни е жив. Това ме държи тук, тук и изправен. Все още има достойни и истински хора. На тях не мога да изневеря. Оставам тук!”
Като почти всеки българин, в тежко за него време, обмисля идеята да тръгне на гурбет в Испания. Сега се радва, че не е заминал и е останал в България.
Макар и трудно, оцелява. Не само, че оцелява, а успява да изучи и децата си. Това е едно от нещата, с които наистина се гордее. Горд и удовлетворен е и от дружбата си с много качествени хора. Много от близките му, както и автори – художници и писатели, са до него, и именно от тях чувства най-голяма подкрепа в живота си.
Има толкова много неща, с които да се гордее, но той излъчва такава скромност и непретенциозност, че и през ум не му минава да разкаже за успехите и наследството, което непрекъснато извира от него и дарява на българското изобразително изкуство. Хората го наричат „Рисувач на мечти”, „Вселена”, „Втори Рубенс”, закачат го с думите „Не е Стайо за една стая”, казват за него, че „толкова самобитен художник скоро не се е раждал”, „този чудовищен художник отваря всички сетива”.
Мъжки_времена
Питам го дали той самият се вижда по този начин и как гледа на тези определения, но той сякаш не обича светлината на прожекторите и скромно ми отговаря, че просто така го виждат хората. Той пък вижда тях. Участвал е на няколко пленера, някои от които с международно участие.
Има множество самостоятелни изложби, като първата е в Асеновград през 2008 година. Съвсем не в хронологичен ред ще изтъкна още, че негови творби са попадали: в Парламента на Брюксел, в галерия „Арт спектър”, в Етнографския музей – гр. Пловдив, в Етнографския музей – гр. Асеновград, в художествена галерия „Илия Бешков” – гр. Плевен, в Дома на хумора и сатирата – гр. Габрово, в галерия „Алба – Авитохол” – гр. Стара Загора. Освен това, в община Панагюрище, в градовете – Варна, Бургас, Хасково, Велинград, Ракитово, Брацигово, Пазарджик, София, Пещера и много други.
и за убаво и за нелно поп си требе
От 2012 година е член на Съюза на българските художници. Около таланта му витае някаква мистичност. На тригодишна възраст случайно пада във варница и има опасност да загуби зрението си. Буквално ослепява за период от около три месеца, но пък после, после проглежда с очите на живописец. Рисува откакто се помни. Абсолютно самоук е и няма академично образование. Казва, че повече му харесва думата „саморасляк”, с която го определя Катя Зографова.
И е права да го нарече така, защото саморасляка е онова растение, което само пониква, расте и се развива здраво, и силно без някой да полага грижи за него, и въпреки това успява да се издигне от земята, от пръстта и да даде своя плод. Няма никаква представа как се случва целия процес и откъде идва импулсът да хване четката. Разказва, че идва от някъде си и когато си дойде, то само си го намира. Понякога е провокиран от разказ, случка или образ. Често и той самият провокира зрителите с картините си.

Десетки са поетите, писали по негови картини и посвещавали му стихове, но и много са онези автори, чиито книги имат привилегията да са илюстрирани от него. Не мога да изброя всички, но в това число са Димитър Дънеков, Дарина Дечева, Мая Попова, Бистра Малинова, Ники Комендвенска, Камелия Кондова, Ганка Маринова, Дида Гемеджиева, Любен Дашев и много други. В момента също работи по илюстрациите на три книги.
Забелязала съм, че почти винаги котката присъства в картините му и се питам откъде идва този образ… Еротика, жени, котка, патица… Той самият е чест персонаж в тях, което показва, че не е ням наблюдател, не е тих съзерцател, а живо и дейно участва в живота и това се отразява в динамиката на творбите му. Те често са провокативни, весели и жизнерадостни, и винаги изпълнени с енергия и радост, с ирония и самоирония.

Наблюдавам и се чудя как да гледам на тези образи? Питам се какво му дава и какво му взима този процес…
Той бързо ме избавя от лутането, като ми обяснява, че котката си е неделима част от уюта в един дом. Също и кучето. От векове те са неотлъчно най-близките същества до човека. А еротиката, че как без еротика!? Защо сме живи тогава!?
„А, колкото до душата и ми я взима, и ми я изпълва…”

Явно става дума за някакъв кръговрат, за някакъв обмен. За мен е трудно да го разбера, защото не притежавам неговите изразни средства. Аз, като един обикновен ценител, мога само да гледам и да се наслаждавам на картините му. А те целите душа. Жива и пулсираща, изплуваща над всички багри в платната. Като мараня видимо танцува пред очите ми. И тогава си казвам, че има надежда, че има възможност за реализация на младите художници в България.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Назад във времето с талант, четка и маслени бои
Питам го, от какво зависи тяхната реализация?
„Материалът”, както разговорно вече е прието да го наричаме, не е никак лош. Напротив, имаме в днешно време страшно талантливи млади хора. Супер качествен материал. Но ги няма онези майсторските ръце да го ваят, ваят и изваят.”
През 2011 година Стайо Гарноев e избран за „Творец на годината” в родния си град, но връща наградата в знак на протест, защото му е болно, че местната управа не полага никакви грижи за дарените майсторски платна на именити художници и не ги съхранява при адекватни условия. Болно му е от чиновническото безхаберие и неразбиране, че хората са тленни, а изкуството е вечно.

Докато разговарях с него си мислех за хората. За хората, за дърветата и за онзи неповторим разказ на Николай Хайтов „Дърво без корен”.
„…Как да му кажеш, че у дома в село, аз съм на Света в средата…”*
Пусне ли някъде корен, засуче ли живителни сокове от земята, в която е посадено, заякне ли му гърбината, за него няма живот другаде. Пресадиш ли го, ще изсъхне. Неполееш ли го, ще залинее.