Стефан Божков е художник, бохем, тънък ценител на хубавото вино и красивите жени. Илюстратор на книги, актьор, бивш хамалин. Известен е с прекрасния си цикъл литографии към поемите на Робърт Бърнс, който е част от постоянната колекция на музея на поета в Шотландия.
Божков има самостоятелни и групови изложби в САЩ, Литва, Чехия, Унгария, Словения, Испания, Япония, Белгия. Работил е в БТА, на археологически разкопки. Беше сред най-добрите приятели на Кольо Карамфилов. Хедонист и разбойник по душа. Очите му изпускат хитър блясък, докато търкаля „р“-то и оформя думите в ниските регистри със специфичния си тембър, разказвайки своите истории.
Жените
Роден съм в къща с вишнева градина и имам три сестри. От малък бях заобиколен от нежния пол. В родното ми Панагюрище имаше килимарски цехове. Някои от жените тъчаха килими и надомно. Работеха полуразсъблечени, разголени, защото през лятото е страшна жега, а те постоянно са в движение. Ходех да ги гледам как пъхат вълнените конци в нишките, които се отварят като врата. През нея виждаш гърди, коси, ръце, тела. Оттам с набивачката – трак-трак. И цялото това движение е един театър на красивите женски форми. Като малък ги наблюдавах с часове. По-късно нарисувах картината „Килимът“, в която се вижда процепът между нишките и оттам прозират гърди, устни, женски силует.
Ловът
В моето семейство цареше прекрасна обич. Имаше либералност. На 6 години за първи път отидох на лов. Баща ми ставаше рано и заминаваше в Балкана. Майка ми приготвяше раницата ми и ме пращаше по-късно. Уговаряхме се той къде да ме чака в планината. Правеше ми мишена и ме оставяше с една пушка. На 7 можех да правя патрони с една машинка. Освен към жените, имам почит и към оръжията, но и към природата. Отказах се да ловувам, след като прелетяха сачми над главата ми. Има големи некадърници, не спазват никаква ловна етика. Болшинството са станали ловци заради мода или от комплекси.
Малкият пушач
Запалих първата си цигара в първи клас, като Хъкълбери Фин. Сестрите ми ме водеха с техните компании и гледах от тях. Един ден взех от цигарите на баща ми и си запалих в двора на училището срещу нас. Изловиха ме позорно. Преди да ги откажа през 2011 г., пушех по 3-4 кутии на ден. Направих си изследвания и слава Богу, казаха ми, че е ЖЕЛАТЕЛНО да ги спра, защото ако ми бяха казали, че ТРЯБВА, щях да запуша още повече. Сега запалвам само пури.
Уроци по математика
Имах вуйчо – така се казва в Панагюрище мъжът на сестрата на баща ми. Бил е секретар на Стамболийски. Повели го да го убиват след Стамболийски. Обаче вуйчо ми е бивш моряк, здрав земеделец. Избягал. Първо в Париж – голям лайфаджия, после се бил като интербригадист в Испания. Беше огромен и всяка нощ носеше със себе си кошница с храна в спалнята. Спеше с нощница. Събуждаше се през нощта, пускаше радиото и изяждаше всичко. А леля ми се амбицира да уча таблицата за умножение в предучилищната и остави вуйчо да ме изпитва. Той купи една тенджера с кебапчета и седнахме. Пита ме колко е толко по толко. Аз гледам таблицата, отговарям, той ме награждава с кебапче. Не завършиха добре нещата, когато леля се прибра.
Съветският съюз
Там бях на лагер в четвърти клас за цял месец. Не ми хареса храната и навих другарчетата да вдигнем бунт да се прибираме в България, в резултат на което взеха да ни водят по скъпи хотели и много да се грижат за нас. А майка ми беше оплела една шапка по модел от сп. Burda да я подаря на момиченцето, което ми хареса. Но аз имам три сестри, как да харесам само една жена? И ми допаднаха шест. Седнал съм на едно легло, а срещу мен – те шестте. Гледат не мен, а шапката. И се чудя на коя да я подаря. На коя, на коя… Дадох я на едната. И другите я подгониха, набиха я и скъсаха шапката.
Хамалите
В Художествената гимназия в Казанлък пеех, рецитирах и се занимавах с театър. Даже ме готвеха за ВИТИЗ, но се отказах. За да остана в София, съм бил хамалин в Млекоцентрала Сердика сред цигани, бивши затворници и спортисти – щангисти най-вече. И по 16 тона на смяна преминаваха през ръцете ми – прясното мляко на София. Докато бях хамалин, ходех на курсове по рисуване, но заради нощните смени успявах да рисувам, в общи линии, когато ми се събираха по 2 дни почивка. Не съм завършил Художествена академия. Започнах да работя полека-лека с издателства. Правил съм и комикси. Имам само 5 години трудов стаж, защото не мога да правя едно и също. След случайно запознанство започнах като асистент-художник в Националната телевизия. И три години работих там.
Милиционер и мафиот
В телевизията се случваше някой актьор да не дойде на снимки. И аз влизах в ролята на негово място. Даже и с текст. Играл съм мафиот и милиционер. Бях си избрал униформа на лейтенант. Мотаех се с нея и по улицата и се е случвало да спра някого да му поискам документите за проверка, а в същото време милицията не знаеше, че живея в София без гражданство.
Далтонисти на светофара
С Кольо Карамфилов се запознахме през 1985 г. на негова изложба. Явно ме хареса и за да ме впечатли, ми разказа една история за жени, която била популярна в Художествената гимназия в Пловдив. Изслушах го, смях се и накрая му казах, че главният герой в тази история съм аз. Веднага открихме седемте прилики между нас. Аз го водех с една сестра. Кольо имаше две. И двамата бяхме далтонисти. Аз не различавам нюансите на зеленото, той – на червеното. Решихме да ходим да пресичаме заедно по светофарите. И не сме завършили Художествената академия. Развели сме се по едно и също време с бившите си жени, които са художнички и са родени в една и съща година. Решихме да направим обща изложба „Мерси“, посветена на синовете ни, и включихме теста на Ишихара, с който се установява далтонизъм. Отидохме в Медицинска академия на очен лекар, а после направихме изложба с 11 табла, на които всеки отбеляза какво е видял.
Кольо, другата ми половина
Въобще не мога да откроя най-паметното ни напиване. Те са вдъхновили един мой триптих картини: „Кралят отваряч“, „Добре дошла, кралице моя“ и „Кралят затваряч“. С Кольо си правехме пътувания. Отиваме в някоя къща за гости, примерно в Троянския Балкан, сядаме, вземаме си нещо за рисуване и си мислим проекти за картини по няколко дни. По цял ден си говорим, пием, слушаме музика. Плачеш, четеш, смееш се. И така на един голям чардак в Дълбок дол през 2008 г. се роди моят цикъл литографии по песните на Бърнс. Шест години по-късно Кольо отпечата 100-те сонета на Шекспир заедно с 12-13 графики към тях.
Кольо свиреше много хубаво на пиано и на китара. Имахме любимо парче – „Милице“, на една македонска група „Фолтин“. Те са завършили Консерваторията в София. Една година отидохме в Костенковци на 4 януари. И двамата подготвяхме изложби. Заседнахме в кръчмата. Тя е с френски прозорци, които гледат към гората. Пред нас – маса, пълна с разни неща, до нас – камината. И си говорим. И си пускаме само „Милице“. Два дни не станахме, освен до тоалетната. Говорим си за приятели, за роднини, за мъртви, за живи, за кого ли не. На втория ден пристигна собственикът. И му казахме: „Много е хубаво тук! Да ти пуснем ли едно парче?“. Той вика: „Айде стига толкова!“. Оказа се, че имало и тонколони отвън към селото, но откъде да знаем.
Тя и…
От хотели и ресторанти се вдъхнових за цикъл, посветен на камериерките, сервитьорките и жените от обслужващия персонал, които ти доставят комфорт, без да им виждаш лицата. Познаваш им само дупето, защото са наведени и нещо вършат през цялото време. В него има различни картини: „Тя и леглото“, „Тя и скринът“, „Тя и бъчвата“. Аз много от жените ги познавам по гърба, по дупетата. Всяка жена е различна – форма, стойка, движение. И всички са абсолютна загадка. Вселени.
Източник: eva.bg
