Начало Коментари Стига самобичуване! За журналистиката с вкус на пластмаса

Стига самобичуване! За журналистиката с вкус на пластмаса

СПОДЕЛИ
restorant

svetoslavВеднъж вече имах възможност да споделя един от най-ярките уроци, които получих във Факултета по журналистика. Историята е добре известна и вероятно повечето от вас в тази зала са я чували.

Това е разказ за двама души.

Първият герой – син на милионер. Абсолютен лаик в журналистиката.

Вторият герой – имигрант, син на унгарски евреин.

И двамата изкушени от свръхдраматизирането, сензационното и парите. И двамата твърдо решени да диктуват правила и да създават тенденции.

Конкуренцията между тях е легендарна и променя медиите завинаги.

В зенита на своята кариера първият – милионерският син, Уилям Рандолф Хърст все по-силно залага на сензационността, за да обслужва своите лични икономически и по-късно политически амбиции. Неговите издания са много, но са лишени от предсказуема редакционна политика, седяща върху основата на професионални стандарти и етика.

Докато вторият, почти ослепял, Джоузеф Пулицър си дава сметка колко пагубно влияние има тази стратегия върху цялото общество.

Ето защо Пулицър обръща курса – налага концепцията за авторитетната журналистика – кръстоносните походи срещу корупцията, изобличителните репортажи, честността, нормалността. Повтарям – нормалността. Неговите журналисти са всъщност автори на много от законите в САЩ, които действат и до днес. Затова Джоузеф Пулицър в един момент се превръща в рязката противоположност на своя конкурент, защото осъзнава негативното влияние на лесната печалба като медиен бизнес.

Двамата стават символи на два напълно изключващи се свята. Два антипода. Две универсални крайности, които движат журналистиката до днес. И точно това си мисля за днешното ни време – че най-голямата опасност е да започнеш да възприемаш журналистиката като Хърст. Не че тя не съществува, напротив, на моменти изглежда по-силна от всякога. Тя носи пари и има влияние, но винаги изборът е наш. Особено когато сме млади.

Нека бъдем честни и да кажем какво се случи в нашата гилдия в последното десетилетие. Побългаряването на глобалните предизвикателства пред медиите, кризата и малкият пазар, както и все по-ожесточената политическа борба за власт на местно ниво превърнаха някои отделни и опитни представители на нашата професия в хора, които на всяка цена се стремяха да гарантират своята лична финансова стабилност или съществуването на своите издания и медии, продавайки най-ценното – своята критичност и почтеност.

А за тази почтеност през годините са работили мнозина.

Това доведе до разложение на публичната среда, а това разложение роди логична реакция – спад в доверието на публиката. Тази спирала е бърза, а спускането по нея болезнено. Може за момент да потекат пари, но изходът винаги е бавна гибел, точно както загива империята на Хърст и днес рядко някой се сеща за него, освен студентите от нашия факултет.

Това, заедно с пожълтяването, налагането и натрапването на все по-незначителни събития и личности, ражда псевдожурналистика, която днес може да е много модерна, но утре ще бъде забравена. Поне така ми се иска да вярвам. Не може да се храниш само с фастфууд, вредно е и е крайно нездравословно.

Вкусът е лош, все едно си похапнал пластмаса.

Но нека ви кажа нещо друго. Може да ви прозвучи наивно, но аз си мисля, че нашата професия е много по-голяма от една или друга криза. Колкото и да падаме в класациите на „Репортери без граници“ българската журналистика продължава да е жива и да брани обществото, колкото и трудно да изглежда това.

Проблемът е в ефекта, следствието от нашата работа. Журналистът не е прокурор, не е съдия, той е човекът, който посочва, анализира, разследва и не подминава проблемите.

Нима не видяхме купуването на гласове по телевизията?

Нима не видяхме странното богатство на някои политици, които декларират стотинки?

Нима не видяхме какво всъщност седи зад едни от най-големите инвеститори в България, регистриран в офшорна зона на Британските Вирджински острови?

Нима не прочетохме, че в КТБ се случва нещо съмнително още преди години?

Вие знаете на кого да вярвате и публиката усеща всеки опит за манипулация. Нима в bTV, Българската национална телевизия, Българското национално радио или в пресата няма журналисти, които всекидневно да търсят отговорите на днешния ден. Нима няма такива хора и в провинцията?

Разбира се, че има такива. И вие ги познавате. Аз съм горд да се наричам техен колега. Нима Стоян Георгиев, Мария Цънцарова, Росен Цветков и много други не ни показват нещата, които изброих преди минута?

Да, те го показват, но май само властите не виждат. Глас в пустиня ли е това? Или гласът на тези, които са приели журналистиката като своята професия и своята лична отговорност? Нека спрем да се самобичуваме.

Дами и господа, нашата професия е отговорност. Чувството за отговорност трябва да води всеки студент, защото с това, което той казва, той може да променя. Поколението днес не прилича на поколението вчера. То е много по-критично и нетърпеливо. То е образовано. То изисква. То не прощава и някой ден ще се бори за следствието и от нашата работа. Заедно с нас. Така трябва да бъде.

*Речта на Светослав Иванов пред студенти и преподаватели от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по повод 40-годишнината на Факултета по журналистика и масова комуникация.