Веселина Седларска
От печата: „Олимпийският шампион Гълъбин Боевски може да намали присъдата си с 14 месеца, ако чете по една книга на месец. Това става възможно с нова програма, въведена от бразилските власти. За да се справят с пренаселеността във федералните си затвори, те са прибегнали до нетрадиционното предложение към лишените от свобода, добило известност повече като програмата „Изкупление чрез четене. Осъдените престъпници получават право да четат до 12 книги годишно. Ако успеят да изпълнят плана, те ще намалят пребиваването си на топло с 48 дни на година, което прави по 4 дни месечно. Затворниците имат право на творчески избор върху литературното творчество. Те биха могли да се отдадат на художествени романи, философски или научни шедьоври. Изискванията към осъдените обаче не свършват дотук. След като „изгълтат" съдържанието на дадена творба, те ще трябва да напишат есе.”
От историята: „Джизие е паричен данък в мюсюлманските страни, който бил събиран от немюсюлманското население. Той бил въведен според предписанието на шериата за „хората на книгата” т.е. християните и евреите. Основанието за подобен данък е в самия Коран, сура 9.29, която гласи: „воювай с хората на книгата, докато те платят данък и се унижат.” Събирачите на данъка са наричани джизиедари.
Много е важно кой те поробва. Когато това са едни диви орди, за които различните са хората на книгите, горко им на книгите. Тогава книгите изчезват. Заедно с българската аристокрация, която е имала нещо общо с книжовността. Трябва да минат векове, за да премине по твоята улица някой монах с книжчица в торбата. Времето на поголовният данък джизие, който в учебниците ни по история най-малко се свързваше с книгата, поголовно унищожава връзката на българите с книгата. А когато воините на Корана си тръгват, се намират нови джизиедари. Всяка промяна в следосвобожденската ни история е завършвала с победа на по-малко четящите. Ние не сме престанали да плащаме данък джизие и до днес. Не само 20-те процента за държавата върху цената на всяка книга са данък джизие. Джизиедар днес е всеки, който поставя хора невежи, некомпетентни или бездипломни на позиции, от които зависи живота на хора компетентни, знаещи, образовани. Данък джизие е онова, което всички плащаме за некомпетентността на управляващите ни.
Ето една история от времената, когато данъкът джизие е бил законен, видим, изчислим. В последните десет години от живота си Добри Желязков – Фабрикаджията лежал вдървен в едно легло. Хванал „ревматика” по студените и дълги пътища между Сливен и Цариград, където в продължение на години съдел турската държава за неправомерно уволнение от създадената от самия него първа фабрика. Спечелил делото впрочем, за компенсация турският съд му дал правото да построи друга такава фабрика на територията на Турция, но Фабрикаджията вече бил скован и можел само да лежи. По това време той пише две писма до влиятелния си съгражданин д-р Иван Селимински.
Ето какво пише този болен човек на доктора: „Сдървен съм, много ми е жал, като не мога да помогна отечеството си нито словом, нито делом, като чувам злото състояние на училището.Тука ся улучи едно съдружие от хаирсъзи, дето убирали по пътищата хора, бастисвали по къщя, крадели коне и говеда. От Сливен имало до 7 или 8 души касапи и други прости хора, четирима-петима от Ямбол и от селата – всичките безкнижници. Затова трябва много да ся старайми за просвещението. Аз мисля, че от 100 души учени един може да излезе злодеец, а от 100 души неучени може да излязат 50 или 60 лошави. Пак ви ся мола, и на всичките съотечественици, да спомогнете колкото е възможно.”
Сегашното „зло състояние на училището” е днешният ни данък джизие. Ако ви се струва скъпо образованието, опитайте с невежество, бил казал някой от бившите ръководители на „Харвард”, в смисъл че на никого няма да му хрумне да прави нещо с невежи хора. На нас обаче ни хрумна. Като се почне от слабо ограмотените първостроители на социализма в средата на миналия век, та до шефката без диплома на ДКЕВР днес. През всичкото това време компетентността е била по-малко важна от предаността.
Но никога преди не е имало такова противопоставяне на хора, развити от главата надолу, срещу хора, развити от врата нагоре, каквото има през последните години. Такова налагане на мускулатурата над мозъчната гънка, на женски релефи над таланта, на парадното невежество над аргументацията. Никога досега толкова неграмотни хора не са били толкова успешни. Демократичната българска история започна със съперничество между личности от пловдивската и софийската английска гимназия и стигна до конкуренция между борчески групировки. Сблъсъкът между библиотеката и стадиона завършва с победа на стадиона. Дори гражданското общество се сведе до размера на футболните агитки. Погрешното превеждане от английски на български на Силициевата долина като Силиконова е емблематично – ние реагираме на силикон. Силицият е друго нещо, от него не се правят певици, а компютърни чипове. Вече не се различаваме по дрехите на международните аерогари, но все пак има начин да открием своите – българите са онези, които не четат, докато чакат повикване за самолета. Книгите са новият ни корекомски шоколад таблерон – тези, които могат да си ги купят, си имат много по-вкусни стоки, а тези, които мечтаят за книги, нямат парите за тях.
Правилото „10 000 часа” у нас капитулира пред съображенията колко си предан, какъв е бил баща ти, от кой обръч си. 10 000 е така нареченото магическо число на истинското експертно познание. Според невролога Даниъл Левинтин числото 10 000 се появява отново и отново при изучаване на виртуози от всякакви области: композитори, баскетболисти, писатели, кънкьори, пианисти, шахматисти, гениални престъпници и всичко останало. По груби сметки десет хиляди часа означава практика по 5,5 часа на ден през всички дни на седмицата в продължение на пет години. Пет часа и половина пълно посвещаване всеки божи ден! “Изглежда, 10 000 часа е периодът, необходим на мозъка, за постигане на истинско майсторство”, заключава Левинтин. У нас дори и да си платил своите 10 000 часа, експертното ти познание ще донесе полза, ако някой ти позволи. Механизмът за поставяне на хората на подходящите места според знаенето и моженето им тук никога не е заработвал, просто защото никога не го е имало.
Остава само да кажем къде отиват постъпленията от днешния данък джизие. Отиват за заплатите на „калинките” без дипломи и на предани безхаберници с дипломи. Плащаме си данъка един път за възнагражденията им и втори път с последствията от участието им във властта. Двойнствеността на данъка съществува още в указанието от Корана: „…докато платят и се унижат.” Плащай, за да те унижават. Ако това ни прилича на лош живот на лошо място, дали да не пробваме с името на онази програма от бразилските затвори „Изкупление чрез четене”? Като за начало в такъв вариант: Назначение – след четене!
В. „Преса”
